Навеждам се и ги загребвам. Те пърхат в юмруците ми и от тях капе кръв.
В далечината чувам как Ънсийли принцовете започват да звънят, но не тихо. Звукът е като от счупен, нащърбен кристал, който стърже по метал.
Не се обръщам да ги погледна. Знам всичко, което трябва да знам. Какъвто и дар да ми е бил даден, те не го харесват.
Погледът ми се фокусира отново.
Даррок гледа към мен, после надолу към ръцете ми и замръзва.
– Какво правиш с тези неща? Какво си правила в Сребрата, преди да те намеря? Влизала ли си в Белия палат без мен, МакКайла?
Зад мен принцовете зазвъняват по-шумно. Какофония, която срязва душата като бръснач, срязва сухожилията и кълца костите. Чудя се дали това е каквото идва от същество, създадено от несъвършена Песен на Сътворението, мелодия, която може да развали, да отпее, да отсъздаде на молекулярно ниво. Те мразят кървавочервените ми руни, а аз мразя мрачната им музика.
Няма да отстъпя.
– Защо? – питам Даррок. От там ли идват руните, които загребах? Какво знае той за тях? Не мога да го попитам, без да се издам, че дори да имам мощ, нямам представа каква е или как да я използвам. Вдигам юмруци и ги отварям с дланите нагоре. От ръцете ми капе гъста червена течност. Нежни цилиндрични руни се усукват по дланите ми.
Зад мен нащърбеното звънене на принцовете става адски писък, от който дори Даррок изглежда разтърсен.
Нямам представа какво да правя. Мислех, че се нуждая от оръжие срещу Ънсийли принцовете и руните просто се появиха в ума ми. Нямам представа как съм ги прехвърлила от тъмното гладко езеро в настоящето. Не знам повече за тези символи, отколкото за сребристите.
– Къде се научи да правиш това, МакКайла? – настоява Даррок.
Едва го чувам през принцовете.
– Как планираш да се слееш с Книгата? – контрирам. Трябва да извися гласа си почти до крясък, за да ме чуе.
– Имаш ли някаква представа на какво са способни тези неща? – настоява той. Чета по устните му. Не мога да го чуя.
Писъкът зад мен се издига до нечовешки висок тон, който продупчва тъпанчетата ми като ледени шипове.
– Дай ми копието и ще ги махна – крещя аз.
Даррок приближава, опитвайки се да ме чуе.
– Невъзможно! – избухва той. – Моите принцове няма да останат да ни защитават, ако ти имаш копието – погледът му се плъзга с отвращение по руните в ръцете ми. – Нито в присъствието на тези.
– Мисля, че можем сами да се грижим за себе си.
– Какво? – крещи той.
– Нямаме нужда от тях! – ледените шипове в ушите ми са започнали да дълбаят в мозъка ми. На ръба съм на масивна мигрена.
– Аз имам! Още не съм Фае. Армията ми ме следва само защото Фае принцовете я водят зад гърба ми.
– На кого му е нужна армия? – ние сме на сантиметри един от друг, крещим си и все пак думите са почти изгубени във врявата.
Той разтрива слепоочията си. Носът му е започнал да кърви.
– Ние! Сийли се събират, МакКайла. Те също са започнали да търсят Шинсар Дъб. Много неща са се променили, откакто за последно си била тук.
– Откъде знаеш? – не бях видяла нито един удобен щанд за вестници в Сребрата, докато аз бях там.
Той сграбчва главата ми, придърпва я към неговата.
– Аз стоя информиран! – ръмжи в ухото ми.
Звъненето е станало нетърпим оркестър от звуци, които човешкото ухо не е било предвидено да чува. Вратът ми е мокър. Осъзнавам, че ушите ми кървят. Леко съм изненадана. Вече не кървя толкова лесно. Не и откакто ядох Ънсийли.
– Трябва да ми се подчиниш за това, МакКайла – вика той. – Ако искаш да останеш до мен, ги изхвърли! Или искаш между нас да има война? Мислех, че търсиш съюз – той изтрива кръв от устните си и хвърля остър поглед към принцовете.
Блажено, благословено, звъненето спира. Ледените шипове в тъпанчетата ми изчезват.
Вдишвам дълбоко, поемам свеж въздух алчно, сякаш може да измие клетките ми от ужасяващата симфония на принцовете.
Но облекчението ми е краткотрайно. Така рязко, както адската музика спря, раменете и ръцете ми замръзват и ако помръда, тънките листове лед може да се чупят и да паднат от мен.
Няма нужда да обръщам глава, за да разбера, че принцовете са се пресяли на позиция един от ляво, един от дясно на мен. Усещам ги там. Знам, че нечовешки красивите им лица са на сантиметри от моето. Ако обърна глава, те ще погледнат в мен с тези пронизващи, хипнотизиращи древни очи, които могат да видят отвъд, там, където е човешката душа, да видят самата материя, която я съставя... и могат да я разкъсат парче по парче. Независимо колко много презират руните ми, те все пак са готови да ми се нахвърлят.