Поглеждам към Даррок. Чудех се каква ще е реакцията му, ако се опитам да си взема копието. Сега виждам в очите му изражение, което не беше там преди малко. Аз съм едновременно по-голям пасив, отколкото е мислел, и по-голям актив. И това му харесва. Той обича силата. Да я има и да има жена, която я притежава.
Мразя да вървя с Ънсийли принцове зад гърба. Но забележката му за Сийли, които събират армии, невежеството ми за руните, които държа в ръце, и ледените мрачни Фае, обградили ме като сандвич, са доста убедителни аргументи.
Вирвам глава, отмятам тъмни къдрици от очите си и го поглеждам. Харесва му, когато използвам името му. Мисля, че това го кара да се чувства, сякаш отново е с Алина. Алина беше мека и южнячка до корен. Южняшките жени знаем едно-две неща за мъжете. Знаем как да използваме имената им често, да ги караме да се чувстват силни, необходими, сякаш имат последната дума, дори когато я нямат, и как винаги, ама винаги да ги караме да вярват, че са спечелили най-добрата награда в единственото състезание, което има значение, в деня, когато казваме „да“.
– Ако влезем в битка, Даррок, ще ми обещаеш ли да ми върнеш копието, за да мога да помогна да се защитим? Ще позволиш ли това?
Харесват му думите „да помогна да се защитим“ и „позволиш“. Виждам го в очите му. На лицето му се появява усмивка. Той докосва бузата ми и кимва.
– Разбира се, МакКайла.
Поглежда принцовете и те вече не са до мен.
Не съм сигурна как да върна руните. Не съм сигурна, че могат да бъдат върнати.
Когато ги мятам през рамо, принцовете издават звук като избухващи кристални бокали, сякаш пресяват набързо, за да избегнат руните. Чувам как руните се изпаряват и съскат, когато падат на паважа.
Смея се.
Даррок ме поглежда.
– Аз се държа прилично – отговарям сладко. – Не можеш да кажеш, че не са го предвидили.
Ставам по-добра в това, да го разчитам. Той ме намира забавна. Изтривам длани в кожените панталони, опитвайки се да се отърва от кървавия остатък от руните. Опитвам с ризата. Но няма полза. Червеното е попило.
Когато Даррок поема ръката ми и ме повежда по уличката между „Книги и дреболии Баронс“ и гаража на Баронс, който подслонява колекцията от коли, за които жадувах, не поглеждам настрани. Държа погледа си право напред.
Загубих Алина, не успях да спася Крисчън, убих Баронс, сближавам се с любовника на сестра ми. Нараних Дани, за да я прогоня, а сега съм се съюзила с армията на Ънсийли.
Очите ми са в наградата. Няма връщане назад.
Десет
Започва да пада сняг, който покрива нощта с мека бяла тишина. Вървим през нея – петно Ънсийли, с тъпчене и пълзене към Темпъл Бар.
Зад мен има касти, които съм виждала само веднъж преди – в нощта, когато Даррок ги доведе през долмена. Нямам желание да ги видя по-отблизо, отколкото в онази нощ. Някои Ънсийли не са толкова лоши за гледане. Момчетата носорози са отвратителни, но край тях не се чувстваш... мръсен. Други... ами, дори начинът, по който се движат, кара кожата ти да се гърчи, да се чувстваш слизест там, където се спират очите им.
Докато подминаваме една улична лампа, хвърлям поглед към постер, който виси вяло от нея: „Ежедневникът на Дани, 97 дни ССС“.
Заглавието се фука, че тя е убила Ловец. Поставям се в главата на Дани, за да разбера датата. Отнема ми минута, но схващам – след като стените се срутиха. Извършвам бърза сметка. Последният ми ден в Дъблин беше дванайсти януари.
Деветдесет и седем дни от Хелоуин (нощта, когато стените се срутиха) прави пети февруари.
Което значи, че ме е нямало двайсет и четири дни, вероятно повече. Постерът беше отрупан, овехтял от природните сили. Още малко сняг и нямаше да го видя.
Колкото и дълго да ме е нямало, Дъблин не се е променил особено.
Въпреки че много от уличните лампи, които бяха изтръгнати от цимента и унищожени, са били подменени, а счупените светлини поправени, електричеството все още не работи. Тук и там бръмчат генератори, издайници за живот, барикадиран в сгради или сврян в подземия.
Подминаваме червената фасада на самия Темпъл бар. Поглеждам вътре. Не мога да спра. Обичах това място ПСС – преди стените да се срутят.
Сега е тъмна черупка с разбити прозорци, обърнати маси и столове и подобни на хартия обвивки от човешки останки. От начина, по който са скупчени, знам, че посетителите са били скупчени вътре, сгушени заедно, когато краят е дошъл.