Сега разбирам защо погледът на В’лане се плъзна през него, сякаш не беше там. Той не е.
– Значи за тях изглежда, че единствено аз стоя тук? Мислят, че аз водя твоята армия!
– Не се страхувай, шийте зрящ! – казва В’лане студено. – Подушвам покварата на това, което нявга е било Фае, а сега канибализира расата ни. Аз знам кой води тази армия. Колкото до този твой приятел, този, с когото така неразумно вървиш, няма приятели. Винаги е служил само на собствените си цели.
Врътвам глава.
– Ти мой приятел ли си, В’лане?
– Щях да бъда. Предлагах ти защитата си многократно.
Богинята ахва.
– Предлагал си нашата защита и тя е отказала? Избрала е тези... неща пред нас?
– Тишина, Дрий’лия!
– Туата де Данан не предлагат два пъти! – пуши тя.
– Казах да мълчиш! – сопва се В’лане.
– Явно ти не раз-...
Ахвам.
Дрий’лия няма уста. Има само гладка кожа там, където бяха устните ù. Нежни ноздри трептят под древни, изпълнени с омраза очи.
Златният бог се премества, за да я прегърне. Тя отпуска глава на рамото му и го сграбчва.
– Това беше ненужно – казва той на В’лане сковано.
Поразена съм от абсурдността на момента. Ето, стоя тук, между враждебните половини на най-могъщата раса, която можем да си представим. Те са във война една с друга. Те се презират и си съперничат за една и съща награда.
А Сийли, които са се наслаждавали на пълна свобода и сила през цялото си съществуване, се дърлят един друг за незначителни неща, докато Ънсийли, които са били затворени, прегладнели и мъчени стотици хиляди години, търпеливо поддържат строя и чакат заповедите на Даррок.
И не мога да направя нищо, но виждам себе си в тях. Сийли са това, което бях аз, преди да умре сестра ми. Розова, красива и лекомислена Мак. Ънсийли са това, в което се превърнах, издълбана от загуба и отчаяние. Черна, мръсна, мотивирана Мак.
Ънсийли са по-силни, по-трудно се пречупват. Радвам се, че съм като тях.
– Ще говоря с шийте зрящата насаме – казва В’лане.
– Няма – ръмжи Даррок до мен.
В’лане протяга ръка, когато не помръдвам.
– Ела! Трябва да говорим поверително.
– Защо?
– Кой фин нюанс на думата „поверително“ не разбираш?
– Вероятно същия фин нюанс на думата „не“, който ти никога не разбираш. Няма да пресявам никъде с теб.
Богът вдясно от него ахва на моето неуважение към неговия принц, но виждам как лека усмивка оформя ъгълчетата на устата на В’лане.
– Общуването с Баронс те е променило. Мисля, че ще одобри.
Името е отрова във вените ми, от която ще умирам бавно всяка минута, която трябва да прекарам в този свят без него. Никога няма да получа един от онези погледи. Никога няма да видя невъзможната подигравателна усмивка. Никога няма да водим един от онези безсловесни разговори, в които си казвахме много повече с очи, отколкото някой от нас е имал желание да каже с устата си. Джерико, Джерико, Джерико. Колко пъти всъщност съм произнасяла името му? Три?
– Баронс е мъртъв – казвам студено.
Сийли шумолят, шепнат невярващо.
В’лане свива очи.
– Не е.
– Е – казвам равнодушно. А аз съм кралицата кучка от ада, която ще накара всички да си платят. Мисълта ме кара да се усмихна.
Той оглежда дълго очите ми, спира се на извивката на устните ми.
– Не ти вярвам – казва накрая.
– Даррок изгори тялото му и пръсна пепелта. Той е мъртъв.
– Как беше убит? – настоява.
– Копието.
Тихият шепот нараства и В’лане ръмжи:
– Трябва да получа потвърждение. Даррок, покажи се!
Страните ми внезапно се вледеняват. Обградена съм от Ънсийли принцове.
В’лане се стяга. Цялата Сийли армия стихва. А аз мисля: „Даррок може би току-що започна война“.
Преди колко стотици хиляди години Сийли и Ънсийли принцове за последно са се гледали в лицата?
Мразя да гледам Ънсийли принцовете. Те хипнотизират, прелъстяват, заличават. Но тук става нещо, което никой човек никога не е виждал. Любопитството ми е мрачно и дълбоко.
Заставам така, че да виждам по-добре и двамата.
Ънсийли принцът стои до мен, зашеметяващо гол. От четиримата (които толкова подходящо са били сравнени с Четиримата конника на Апокалипсиса) се чудя кои двама остават. Мор, Глад, Война? Надявам се да стоя до Смърт.
Искам да вървя със Смърт, да я сея над тази безсмъртна, арогантна раса.
Тъмното могъщо тяло, способно на такова разкъсващо душата удоволствие, е изящно. Изучавам всеки сантиметър със страховито очарование. Дори толкова силно, колкото аз мразя принцовете, той... възбужда. Вълнува. Което ме кара да го мразя още повече. Той ме преобърна. Помня калейдоскопа от татуировки, бягащи под кожата му. Помня черната торква, плъзгаща се около врата му. Лицето му има дива красота, която обсебва, въпреки че ужасява. Изтеглените му назад устни оголват остри бели зъби. А очите му... Боже, тези очи!