— Което означава, че може да остана без работа.
— О, по дяволите, Том! — възкликна Блакбърн. — Няма такова нещо. Боб държи всички от управлението да останат. Включително ти. Ще му е много неприятно да те загуби.
— Но нали Мередит Джонсън ще реши дали да остана на работа?
— Технически да — разпери ръце Блакбърн, — така е редно. Според мен обаче ще е само формално.
Сандърс изобщо не споделяше мнението на юрисконсулта. Нищо не пречеше Гарвин да посочи поименно началниците на отдели заедно с назначението на Мередит Джонсън като ръководител на управлението за нови изделия. Гарвин беше в пълното си право да реши дали да предаде управлението на фирмата в ръцете на някаква жена от отдел „Пласмент“. И все пак можеше да се погрижи за началниците на отдели, които служеха толкова добре и на него, и на фирмата.
— Боже! — въздъхна Сандърс. — Работя тук от дванайсет години.
— И се надявам да останеш още дълго време — спокойно отбеляза Блакбърн. — Виж, в общ интерес е всички екипи да се запазят. Защото, както казах, Мередит не може да ги управлява пряко.
— Аха — Блакбърн изтупа маншетите си и прокара пръсти през косата. — Слушай, Том, зная, разочарован си, че не повишиха теб на тази длъжност. Но хайде да не преувеличаваме доколко Мередит може да определи на своя глава ръководителите на отдели. Всъщност тя няма да направи никакви промени. Положението ти е сигурно. — Блакбърн замълча, после добави: — Нали познаваш Мередит, Том?
— Познавах я — кимна Сандърс. — По дяволите, дори живяхме заедно известно време. Но не съм я виждал от години. Блакбърн изглеждаше изненадан.
— И не сте поддържали никакви връзки?
— Не, наистина. Когато Мередит дойде на работа във фирмата, аз вече бях дошъл тук, в Сиатъл, а тя беше в Кюпъртино. Веднъж случайно я срещнах по време на командировка до управлението. Поздравихме се. Това е всичко.
— Значи я познаваш само от миналото — каза Блакбърн, сякаш изведнъж нещата са се прояснили. — Отпреди шест-седем години.
— И повече — обясни Сандърс. — В Сиатъл съм от осем години. Значи сигурно е било… — Той се замисли. — Когато движехме, тя работеше в „Новел“ в Маунтин Вю. Продаваше карти „Етернет“ на дребни местни предприятия. Кога ли беше това?
Въпреки ярките спомени от връзката си с Мередит Джонсън Сандърс не беше съвсем сигурен къде точно във времето да ги намести. Помъчи се да си припомни някакво паметно събитие: рожден ден, повишение в службата, преместване в нов апартамент, за да се сети за датата Накрая си спомни, че бяха гледали заедно по телевизията обявяването на изборните резултати — полетели в небето балони, радостни викове. Тя пиеше бира. Беше в началото на връзката им.
— Господи, Фил! Сигурно е било преди десетина години.
— Толкова отдавна! — учуди се Блакбърн.
Когато се запознаха, Мередит Джонсън беше просто една от хилядите хубавички сътруднички на търговските дирекции в Сан Хосе — момичета на по двайсет и няколко години, наскоро завършили колежа, направили едва първите стъпки в демонстрациите на изделията, по време на които някой по-старши непрекъснато говори на клиента. Впоследствие мнозина от тях се научаваха сами да извършват продажбите. Когато Сандърс се запозна с Мередит, тя бе усвоила достатъчно добре жаргона, за да бъбри нехайно за мрежови архитектури и мултиплексиране. Познанията й бяха съвсем повърхностни, но от нея не се изискваше нищо повече. Беше хубава, сексапилна и умна. Притежаваше неподправено самообладание, което й помагаше в неудобни моменти. Тогава Сандърс й се възхищаваше. Но в никакъв случай не му минаваше през ума, че Мередит е способна да заеме високопоставена длъжност във фирмата. Блакбърн сви рамене.
— Много вода е изтекла през тези десет години, Том — каза той. — Мередит не е само специалистка по продажбите. Тя продължи следването и получи магистърска степен. След „Симантек“ и „Конрад“ дойде да работи при нас. През последните няколко години сътрудничи много тясно с Гарвин. Тя му е нещо като протеже, а той е доволен от работата й по много задачи.
Сандърс поклати глава.
— И сега ми е шефка…
— Това проблем ли е за теб?
— Не. Просто е странно. Бившо гадже ми става шеф.
— Е, нещата се променят — каза Блакбърн. Той се усмихваше, но Сандърс забеляза, че го наблюдава внимателно. — Малко си напрегнат, Том.
— Трябва ми време, за да свикна с мисълта.
— Пречи ли ти да си подчинен на жена?
— Изобщо не. Работех с Ейлийн, когато беше началничка на отдела „Личен състав“, и се разбирахме много добре. Не е там работата. Само е странно, че тъкмо Мередит Джонсън ми става началник.