— Тя е впечатляващ и способен ръководител — заяви Фил, стана и оправи вратовръзката си. — Мисля, че когато имате възможност отново да се опознаете, тя ще ти направи голямо впечатление. Дай й шанс, Том.
— Разбира се — увери го Сандърс.
— Сигурен съм, че всичко ще бъде наред. И мисли за бъдещето. В края на краищата след около година трябва да си забогатял.
— Това означава ли, че остава идеята да отделим новите изделия?
— О, да. Естествено.
Много се обсъждаше онази част от плана за сливането, според която „Конли-Уайт“ ще купи „Диджи Ком“ и после ще отдели новите изделия в акционерно дружество. А това щеше да донесе огромни печалби на всички в управлението заради възможността евтино да купят дялове, преди да започне търгуването на акции на борсата.
— В момента работим по последните подробности — продължи Блакбърн. — Очаквам обаче ръководството на твоето равнище да започне с предоставяне на акции за двайсет хиляди долара и първоначална опция за петдесет хиляди акции по двайсет и пет цента с право на закупуване по още петдесет хиляди годишно през следващите пет години.
— И отделянето ще се осъществи дори ако Мередит ръководи всички отдели?
— Вярвай ми. Отделянето ще стане през следващата година и половина. То официално е включено в плана за сливането.
— Има ли някаква възможност Мередит да промени мнението си?
— Никаква, Том — усмихна се Блакбърн. — Ще ти издам една малка тайна. Отделянето всъщност беше нейна идея. На Мередит.
Блакбърн излезе от кабинета на Сандърс и се запъти по коридора. Намери празна стая и оттам позвъни на Гарвин. Чу в слушалката познатото остро сопване:
— На телефона Гарвин.
— Говорих с Том Сандърс.
— И?
— Бих казал, че прие новината добре. Беше разочарован, разбира се. Мисля, че слуховете вече бяха стигнали до него. Но се държа добре.
— А за новата структура? — попита Гарвин. — Как реагира?
— Загрижен е — отвърна Блакбърн. — Изрази резерви.
— Защо?
— Смята, че Мередит няма необходимите технически познания, за да ръководи управлението.
— Технически познания ли? — изсумтя Гарвин. — Това е последното нещо, за което ми пука. Тук не става дума за технически познания.
— Разбира се. Но според мен съществува известно напрежение в личен план. Нали знаеш, някога са имали връзка.
— Да — отсече Гарвин. — Известно ми е. Разговаряли ли са?
— Той твърди, че не са се виждали от няколко години.
— Стари сметки за уреждане?
— Май не.
— Тогава какво го притеснява?
— Според мен просто свиква с мисълта. — Ще се примири. — И аз така смятам.
— Кажи ми, ако стане нещо — рече Гарвин и затвори телефона.
Сам в кабинета, Блакбърн се намръщи. След разговора с Гарвин бе някак напрегнат. Като че всичко вървеше добре и все пак… Сандърс сигурно нямаше да приеме реорганизацията без бой. Беше популярен в Сиатъл и лесно можеше да създаде неприятности. Бе прекалено независим, не ставаше за работа в екип, а в момента фирмата се нуждаеше от хора за екип. Колкото повече Блакбърн размишляваше, толкова повече растеше увереността му, че Сандърс ще създава проблеми.
Том Сандърс седеше на бюрото си и потънал в мисли, гледаше напред. Мъчеше се да свърже спомените за хубавичката специалистка по продажбите от Силикън Вали с новия образ на фирмен ръководител, който поема сложната подготвителна работа за отделяне на направлението в самостоятелно акционерно дружество. Размислите му обаче се прекъсваха от случайно изплували спомени: Мередит се усмихва, облечена в негова риза, без нищо отдолу. Отворен куфар върху леглото. Бели чорапи и бял колан за жартиери. Купа пуканки на синия диван в дневната. Телевизор с намален звук.
И, кой знае защо, образът на цвете — лилава перуника — в цветно стъкло. Типичният изтъркан хипиобраз от Северна Калифорния. Сандърс знаеше откъде е — от стъклото на входната врата на някогашния му апартамент в Сънивейл. Още от времето, когато познаваше Мередит. Чудеше се защо се сеща за него тъкмо сега и…
— Том?
Той вдигна очи. На прага стоеше Синди със загрижено изражение.
— Том,, искаш ли кафе?
— Не, благодаря.
— Дон Чери пак се обади, докато говорехте с Фил. Иска да идеш и да видиш Коридора.