— Синди, нищо ми няма.
— Знам. Просто ти напомням.
— Добре, ей сега ще ида.
Забързан по стълбите към третия етаж, Сандърс изпита облекчение, че се е откъснал от спомените. Синди постъпи добре, като го накара да излезе от кабинети: Освен това му беше любопитно да разбере докъде е стигнал екипът на Чери с Коридора.
Всички в „Диджи Ком“ наричаха Коридора ВИС: „виртуална информационна среда“. ВИС допълваше „Туинкъл“ и представляваше вторият основен елемент от очертаващата се бъдеща дигитална информация според вижданията на „Диджи Ком“. Занапред информацията щеше да се съхранява на дискове и да се предоставя на потребителя във формата на големи бази данни по телефона В момента потребителите виждаха информацията на плоски телевизионни или компютърни екрани. Това беше традиционното представяне на информацията през последните трийсет години. Най-радикални и най-вълнуващи се оказаха виртуалните среди. Потребителите слагаха специални очила, за да виждат компютърните триизмерни изображения и да изпитват усещането, че наистина се движат в някакъв различен свят. Десетки високотехнологични фирми се надпреварваха в разработването на виртуални среди. Технологията беше интересна, но в същото време и много сложна ВИС бе един от любимите проекти на Гарвин в „Диджи Ком“. Той беше хвърлил доста пари в него и караше програмистите на Дон Чери вече две години да работят денонощно.
Досега нямаше никакъв друг резултат освен неприятности.
На вратата имаше табелка ВИС, а отдолу „Когато действителността не е достатъчна“. Сандърс пъхна картата си в процепа и вратата изщрака. Той влезе в преддверието и дочу как пет-шест души крещят в залата за основното оборудване. Още на входа се усещаше-остра неприятна миризма.
Влезе в залата и завари пълен хаос. Прозорците бяха широко отворени. Носеше се тръпчивият мирис на почистваща течност. Повечето програмисти бяха на пода и работеха по разглобеното оборудване. Устройствата ВИС бяха разпръснати на парчета сред объркани многоцветни кабели. Бяха махнати дори кръглите подложки за стъпване от черна гума. Почистваха един по един гумените уплътнители. От тавана висяха още жици към лазерните скенери, които зееха отворени със схемите. Всички говореха едновременно. В средата на залата, досущ като млад Буда, в електрикова тениска, на която пишеше „Действителността е отвратителна“, стоеше Дон Чери, главният програмист. Той беше на двайсет и две години, признаваха го за незаменим и му се носеше славата на непукист.
Когато видя Сандърс, Чери се разкрещя:
— Вън! Вън! Пак проклетите шефове! Вън!
— Защо? — изненада се Сандърс. — Мислех, че искаш да ме видиш.
— Късно е! Пропиля си шанса! — тросна се Чери. — Всичко свърши!
За миг Сандърс помисли, че програмистът говори за неосъщественото му повишение. Но измежду шефовете на отдели в „Диджи Ком“ на Чери наистина му пукаше най-малко, пък и вече се смееше весело, докато приближаваше към Сандърс и прескачаше съсипаните си сътрудници.
— Извинявай, Том. Закъсня. Вече сме на фината настройка.
— Фина настройка ли? По-скоро изглежда, че току-що започвате от нулата. И каква е тая отвратителна смрад?
— Знам. — Чери разпери ръце. — Всеки ден карам момчетата да мият, но какво да ти кажа? Програмисти. Като кучета са,
— Синди каза, че си ме търсил няколко пъти.
— Вярно — потвърди Чери. — Коридорът задейства и исках да го видиш. Но може би е по-добре, че не успя.
Сандърс огледа разпръснатото наоколо сложно оборудване.
— Задействал е?
— То беше преди. Сега е друго. В момента правим фината настройка. — Чери кимна към програмистите на пода, които работеха по пътечките. — Най-накрая, чак посред нощ, извадихме програмна грешка от главния цикъл. Скоростта на освежаване се удвои. Сега системата направо лети. Затова трябва да оправи м придвижването и обслужването, за да осигурим бърза реакция. Проблемът е механичен — презрително натърти Чери. — Както и да е, ще се справим.
Програмистите винаги се дразнеха, когато се налагаше да решават механични проблеми. Почти изцяло потънали в абстрактния свят на компютърните кодове, те смятаха, че техниката стои по-долу.
— В какво точно се състои проблемът? — заинтересува се Сандърс.
— Виж — подхвана Чери. — Ето най-новото ни постижение. Потребителят слага този уред — каза той и посочи нещо като дебели сребристи очила. — После стъпва на пътечката, ето тук.
Пътечката беше едно от нововъведенията на Чери. Тя представляваше мачка кръгла подложка от гъсти наредени гумени топки. Работеше като механизъм за задвижване чрез ходене в различни посоки: като стъпваха върху топките, потребителите можеха да вървят накъдето поискат. — Щом стъпи на пътеката — продължи Чери, — потребителят набира код за базата данни. После компютърът ей там — програмистът посочи купчината кутии в ъгъла — поема информацията от базата данни и конструира виртуална среда, чието изображение се проектира в уреда за гледане. Когато потребителят върви по пътечката, изображението се променя, все едно че минаваш по коридор и от всички страни са наредени чекмеджета с данни. Потребителят може да спре по желание, да отвори с ръка всяко чекмедже с документи и да прелисти данните. Пълно наподобяване на действителността.