— О, за Бога! — Сандърс се наведе напред. — Луиз!
— Да?
— Има начин да го направим.
— Какво да направим?
— Да влезем в базите данни.
Сандърс се обърна и забързано излезе от залата. Ровеше из джобовете си, търсеше втората електронна карта.
— Ще ходим ли някъде? — попита Фернандес.
— Да.
— Имаш ли нещо против да ми кажеш къде?
— В Ню Йорк — отвърна Сандърс.
Лампите в дълги редици светваха една след друга. Фернандес огледа залата.
— Какво е това? Гимнастическият салон на дявола ли?
— Симулатор на виртуална действителност — каза Сандърс. Тя погледна кръглите пътечки за ходене, жиците и провисналите от тавана кабели.
— Така ли ще стигнем до Ню Йорк?
— Да.
Сандърс отиде до шкафовете, където държаха оборудването. Отпред с едри букви на ръка бяха написани предупреждения: „Не пипай!“ и „Долу ръцете, хитрецо!“. Той се поколеба и потърси контролната конзола.
— Дано знаеш какво правиш — каза Фернандес, застанала до една от пътеките и загледана в сребристите очила — Защото това нещо може май да те убие с електрически удар.
— Да, знам.
Сандърс вдигаше калъфите на мониторите, после пак ги слагаше с бързи движения, докато намери контролния ключ. Миг по-късно оборудването забръмча. Екраните засвяткаха един след друг.
— Стъпвай на пътеката — изкомандва Сандърс.
Той се приближи до адвокатката, за да й помогне да се закрепи. Фернандес докосна плахо с крак търкалящите се топчета. Лазерите веднага светнаха в зелено.
— Какво беше това?
— Скенерът — обясни Сандърс. — Картира те. Не се тревожи. Ето ти очилата — протегна ръка той нагоре за един чифт и започна да го намества пред очите й.
— Чакай малко — дръпна се тя. — Какво е това?
— Очилата имат две малки екранчета. Проектират образи направо пред очите ти. Сложи ги. И внимавай. Много са скъпи.
— Колко?
— Четвърт милион долара бройката.
Сандърс нагласи очилата и й сложи слушалките.
— Не виждам никакви образи. Тъмно е.
— Защото не си се включила, Луиз. Сандърс съедини кабелите.
— О! — изненада се тя. — Какво знаеш… Виждам голям син екран, като в кино. Точно пред мен. В дъното има две кутийки. На едната пише ВКЛЮЧИ, на другата ИЗКЛЮЧИ.
— Само не пипай нищо. Дръж се тук. — Сандърс насочи пръстите й към дръжката до пътечката. — Сега се качвам и аз.
— Много странно усещане на главата Сандърс стъпи на втората пътечка и дръпна друг чифт очила със слушалки. Включи кабелите.
— Идвам при теб — извика той.
Сложи очилата и видя синия екран на тъмен фон. Погледна наляво и забеляза застаналата до него Фернандес. Изглеждаше съвсем нормално с обикновените си дрехи. Видеоуредбата правеше запис на външния й вид, но компютърът не включваше пътечката и очилата
— Виждам те! — възкликна тя изненадано.
После се усмихна. Закритата от очилата горна част на лицето й се възпроизвеждаше от компютъра малко неестествено, като в анимационен филм.
— Приближи се до екрана.
— Как?
— Просто тръгни към него, Луиз.
Сандърс тръгна по пътечката. Синият екран ставаше все по-голям и изпълни цялото зрително поле. Сандърс се приближи до бутона ВКЛЮЧИ и го натисна с пръст.
Синият екран светна. Появи се надпис с огромни букви от единия му край до другия:
ИНФОРМАЦИОННИ СИСТЕМИ „ДИДЖИТАЛ КОМЮНИКЕЙШЪНС“
Отдолу се виждаха команди от главното меню с неестествено голям шрифт. Екранът беше като обикновените монитори на всяко бюро в „Диджи Ком“, но беше уголемен многократно.
— Огромен компютърен терминал — досети се Фернандес. — Страхотно! Всички си мечтаят за такова нещо.
— Почакай.
Сандърс опипа екрана, за да избере подходяща команда. Чу се изсъскване, буквите по екрана се изкривиха и хлътнаха навътре в нещо като дълга тръба. Фернандес не пророни нито дума.
„Онемя“, помисли Сандърс.
Синята тръба пред очите им започна да се изкривява. Разшири се, стана правоъгълна. Буквите и синият цвят избледняха. Под краката му се появи под. Настилката напомняше мрамор с жилки. Стените от двете страни приличаха на дървена ламперия. Таванът беше бял.