— Няма ли цвят?
— Системата се опитва да пресъздаде опростена среда. Цветът значи бавене с допълнителни данни. Затова е само в черно и бяло.
В новия коридор се появиха осветителни тела, таван, под. След миг Сандърс попита:
— Ще влезем ли?
— Това ли е базата данни на „Конли-Уайт“?
— Да — потвърди Сандърс.
— Не знам — поколеба се Фернандес и посочи пред себе си. — Какво е това?
Право пред тях се виеше нещо като черно-бяла река от статично електричество. Тя течеше със съскане по пода и стените.
— Като че е само статичното електричество от телефонните линии.
— Редно ли е да влезем?
— Налага се.
Сандърс тръгна напред. Изведнъж се чу ръмжене. Пред тях се изпречи едро куче. Беше с три глави, които се извиваха на дълги шии във всички посоки.
— Какво е това?
— Вероятно изображение на защитата на системата им. „Чери и чувството му за хумор“, помисли Сандърс.
— Може ли да ни нарани?
— За Бога, Луиз! Това е само анимация.
Разбира се, някъде в базата данни на „Конли-Уайт“ работеше истинска контролна система. Сигурно беше автоматична, а може би имаше човек, който следеше влизането в системата и излизането от нея. Но сега беше един часът след полунощ нюйоркско време. По всяка вероятност кучето изобразяваше някакво автоматично устройство.
Сандърс продължи напред и прекрачи течащата река от статично електричество. Кучето заръмжа при наближаването му. Трите глави се завъртяха и се втренчиха в него с изрисуваните си очи. Усещането беше много особено. И все пак не се случи нищо.
Сандърс се обърна назад към Фернандес.
— Идваш ли?
Тя направи няколко предпазливи крачки. Увисналото във въздуха ангелче изостана.
— Ангелче, идваш ли?
Никакъв отговор.
— Вероятно не може да прекоси входа — предположи Сандърс. — Не е програмирано.
Запътиха се по сивия коридор. От двете страни се виждаха чекмеджета без надписи.
— Прилича на морга — каза Фернандес.
— Е, поне влязохме.
— Значи това е тяхната база данни в Ню Йорк?
— Да. Дано го намерим.
— Какво трябва да намерим?
Сандърс не й отговори. Приближи се наслуки към един шкаф, отвори го и прегледа папките.
— Строителни визи — каза той. — За някакъв склад в Мериланд или нещо подобно.
— Защо няма надписи?
В същия миг Сандърс забеляза, че по сивите повърхности бавно започват да се очертават етикети.
— Май трябва повечко време. — Сандърс се огледа във всички посоки, за да провери надписите. — Така. Сега вече е по-добре. Личните дела са на тази стена, ето тук.
Той тръгна покрай стената и отвори едно чекмедже.
— Уф! — изпъшка Фернандес.
— Какво?
— Идва някой! — каза тя с променен глас.
В дъното на коридора Сандърс зърна сива фигура. Все още беше много далече, за да различи подробностите. Но беше ясно, че силуетът върви право към тях.
— Какво ще правим?
— Не зная — призна Сандърс.
— Може ли да ни забележи?
— Нямам представа. Едва ли.
— Значи ние го виждаме, а той — не?
— Не знам.
Сандърс трескаво мислеше. Чери бе монтирал още една виртуална система в хотела. Оттам вероятно можеха да ги забележат. Но програмистът бе добавил, че неговата система изобразява и другите потребители, като например човек, проникнал в базата данни с обикновен компютър. Тогава той не би могъл да ги види и да знае кой още е в системата.
Фигурата се приближаваше. Като че подскачаше. Вече се виждаха повече подробности: очертаваха се очите, носът, устата.
— Наистина е страшно! — прошепна Фернандес. Фигурата напредваше. Подробностите ставаха все по-ясни.
— Ама че работа! — възкликна Сандърс.
Беше Ед Никълс.
Вече отблизо двамата забелязаха, че лицето на Никълс представлява черно-бяла снимка, неумело залепена върху яйцевидна глава над сиво движещо се тяло, подобно на манекен или марионетка. Беше компютърно изображение. А това означаваше, че Никълс не използва виртуалната система. Вероятно работеше с електронния си бележник в хотелската стая. Никълс се изравни с тях и продължи по-нататък, без да трепне.
— Не ни вижда.
— Защо лицето му изглежда така? — попита Фернандес.
— Според обясненията на Чери системата изважда от картотеката снимка и я залепва върху фигурите на потребителите. Силуетът на Никълс се отдалечи по коридора.