— Колко потребители?
— Засега системата може да се справи с петима едновременно.
— А самият Коридор на какво прилича? — попита Сандърс. — На решетка от кабели?
— Една от по-ранните версии на Коридора представляваше черно-бял контур на конструкцията Опростените линии ускоряваха работата на компютъра.
— Решетка ли? — изсумтя Чери. — И таз добра! Изхвърлихме я още преди две седмици. Сега разполагаме с триизмерни повърхности в 24-битов цвят с изгладени контури на картите. Изобразяваме истински обемни повърхности, не многоъгълници. Изглежда съвсем като на живо.
— За какво тогава са лазерните скенери? Мислех си, че избираш позициите с инфрачервени лъчи.
Очилата за виждане бяха с монтирани инфрачервени сензори, чрез които системата установяваше накъде гледа потребителят и настройваше изображението в съответната посока.
— Пак ни трябват — обясни Чери. — Скенерите показват телесните изображения.
— Телесни изображения ли?
— Да. Разбираш ли, ако вървиш по Коридора с още някого, можеш да се обърнеш и да го видиш, защото скенерите улавят триизмерната контурна карта в реално време — разчитат тялото и изражението и рисуват виртуалното лице на виртуалния човек, застанал до теб във виртуалната стая. Разбира се, очите не се виждат, защото са скрити от очилата Но системата избира лице от контурните карти в паметта Хитро, а?
— Искаш да кажеш, че мога да видя и останалите потребители на системата?
— Точно така. Виждаш лицата и израженията им. Но това не е всичко. Ако другите потребители на са сложили очила, ти пак ще ги виждаш. Програмата установява кои са те, изважда снимките им от личните досиета и ги залепва върху виртуачния образ на тялото. Не е доизпипано, но върши работа. — Чери махна с ръка. — И още нещо. Вградили сме виртуална помощ.
— Виртуална помощ ли?
— Разбира се, потребителите винаги имат нужда от обяснения в диалоговия режим. Затова създадохме едно ангелче, което помага Кръжи около теб и отговаря на въпросите ти. — Чери се ухили широко. — Мислехме да изобразим синя фея, но не искахме да обидим никого.
Сандърс замислено огледа помещението. Чери му разказваше за успехите си. Но тук ставаше нещо друго: безпогрешно се усещаха напрежението и трескавата енергичност на хората.
— Хей, Дон! — извика един от програмистите. — На колко трябва да е 2-броячът?
— Над пет — отговори Чери.
— При мен е на четири и три.
— Четири и три не става. Направи го над пет или си уволнен. — Чери пак се обърна към Сандърс: — Трябва да поддържаме духа на войската. Сандърс го изгледа.
— Добре — накрая проговори той. — Сега ми кажи какъв е истинският проблем. Чери сви рамене.
— Няма нищо. Нали ти казах — фина настройка.
— Дон!
Чери въздъхна.
— Като ускорихме освежаването, изхвърлихме строителния модул. Разбираш ли, системата строи стаята в реално време. Когато сензорите освежават изображението по-бързо, трябва да строим обектите с по-голяма скорост. Иначе стаята изостава. Имаш усещането, че си пиян. Въртиш глава и стаята едва се влачи след теб.
— И?
— И на потребителите им се повдига.
— Страхотно — въздъхна Сандърс.
— Наложи се да разглобим пътечката, защото Теди повърна и я изпоцапа.
— Страхотно, Дон.
— Какво от това? Голяма работа! Ще изчистим. — Чери поклати глава. — Макар че Теди можеше и да не яде юфка на закуска Нямахме късмет. В лагерите са заседнали парченца.
— Знаеш, че утре ще правим демонстрация за хората от „Конли-Уайт“.
— Няма проблем. Ще бъдем готови.
— Дон, не мога да допусна шефът им да се изповръща.