Луиз Фернандес стана федерален съдия. Изнесе лекция пред Сдружението на юристите в Сиатъл в защита на тезата, че заведените дела за сексуален тормоз все по-често се използват като средство за решаване на фирмени спорове. Изказа предположението, че в бъдеше може да се наложи преразглеждане на законовата уредба или ограничаване на адвокатската намеса по такива въпроси. Лекцията й бе посрещната хладно.
Мередит Джонсън бе назначена на длъжността заместник-директор по оперативните въпроси и планирането в парижкия клон на „Ай Би Ем“. По-късно се омъжи за посланика на САЩ във Франция Едуард Хармън след неговия развод. Оттогава се оттегли от бизнеса.
ПОСЛЕПИС ОТ АВТОРА
Разказаната тук история се основава на истински случай. Романът не цели да опровергае факта, че в повечето случаи съдебните дела за сексуален тормоз се завеждат от жени срещу мъже. Напротив: размяната на ролите ни дава възможност да се докоснем до измерения, които остават скрити от традиционните реакции и реторичните клишета Както и да реагират читателите, важно е да се отбележи, че поведението на двамата главни герои представлява огледално отражение. Психологическият тест на Роршах с мастиленото петно, чиято форма трябва да се разтълкува, е ценен, защото ни разкрива нещичко за самите нас.
Важно е също да се подчертае, че в сегашния си вид историята е художествена измислица. Тъй като обвиненията в сексуален тормоз на работното място предполагат многобройни и понякога изключващи се законни права и излагат на значителен риск не само отделните лица, но и фирмите, наложи се внимателно прикриване на истинската случка. Всички основни действащи лица се съгласиха да разговарят с автора след уверението, че самоличността им няма да бъде разкрита. Благодаря им за готовността да помогнат при изясняването на трудните въпроси във връзка с разследването на оплаквания за сексуален тормоз.
Освен това съм много задължен на мнозина юристи, специалисти в областта на връзките с обществеността, служители и ръководители на фирми, които дадоха ценни мнения по въпроса. Поради изключително голямата чувствителност към темата за сексуалния тормоз всички помолиха да бъде запазена анонимността им.
ТРЕТИЯТ ПОЛ
С ръст и стойка на баскетболист, макар да не е спортувал, въздържан в поведението и обноските си, неизменно пристегнат в костюм с класическа кройка, Майкъл Крайтън прилича повече на герой от свое произведение (учен, бизнесмен, високопоставен служител в корпорация), отколкото на преуспял писател, за когото — без никакво преувеличение — говори целият свят. Роден в Чикаго през 1942 г., той отдавна е загърбил прочутите небостъргачи край кръстосваното от ветрове езеро Мичиган, за да се установи сред евкалиптите и обжарените от слънцето хълмове на Холивуд, чиито блясък и красота не възпрепятстват неговата творческа работа, поприще също тъй отдалечено от медицинското образование, получено в Харвард, както впрочем и четирите му брака — от съсредоточеността на интелектуалец, склонен към аскетизъм, която излъчва подобно на аура. Противоречията сякаш винаги са съпътствали Крайтън, известен и като филмов режисьор, екранизирал обаче само един от своите романи („Голям банков обир“), почти без изключение и кинохитове, особено тези от последните години („Юрски парк“ и „Изгряващо слънце“), посрещнати може би по-възторжено от публиката, отколкото от критиката, признала техните несъмнени достойнства, но не и своята неподготвеност да обхване и коментира идеите, които е вложил авторът, да стигне до сърцевината на въпросите, повдигнати от него. Въпроси не само злободневни и ужасяващо сериозни, а и свръхопасни с ядрената реакция, която застрашават да отприщят при натискане на прословутото „червено копче“, предупредително докоснато от Крайтън, дочул взрива, преди да детонира, и видял пораженията, нанесени от ударната му вълна и от всепроникващата радиация, в огледалото на Бъдещето, зримо за машина. (И тъкмо тук се корени според мен основната разлика между него и Гришам, друг нашумял писател, също световна величина, чиито трилъри разтърсват пределите на жанра с високия волтаж на проблематика, актуална и обществено значима: докато авторът на „Юрски парк“ например не само третира определени явления, но и показва развитието им като процес, в по-нататъшна проекция, този на „Фирмата“ ги отразява откъм разни аспекти, ала в тяхното качество на дадености, на факти от реалността, сами по себе си тъждествени на отношението, най-често отрицателно, което заслужават.) Ето защо не е чудно, че противодействието спрямо Крайтън от страна на засегнатите от книгите му е обикновено право пропорционално на силата, с която са изобличени: от сферата на биотехнологията го атакуваха с обвинения в ненавист към науката и деформиране на постиженията й, „Изгряващо слънце“ му донесе прозвища като „расист“ и „антияпонец“, а неистовите нападки срещу него доведоха до разграничаване на Холивуд от литературния прототип на филмовата версия, предизвикало оправдания гняв на писателя. „Разкриване“ (1994), роман, издаден в Ню Йорк в тираж от 900000 екз. и оглавил класациите на бестселъри в САЩ, отново предвещава полемики и бури около своя автор, когото този път хвърля в клетката на изгладнели феминистки, доказано безжалостни към опонентите си, без двоумение превръщани от тях в злощастни жертви. Крайтън обаче не ще им бъде лесна плячка и пореден трофей във войната, която те отдавна водят срещу мъжката половина на човечеството: с правдивостта на сюжета и с необоримата аргументация на фактите, вплетени в него като желязна арматура, с доказуемостта на конфликта, заимстван като тема и нерешим чрез кървави развръзки, той съумя да отклони острието на японския кинжал, почти опрял в слепоочието му, и да предяви убедителни свидетелства в полза на твърдението, че интерпретирането на „Изгряващо слънце“ е било по-скоро преднамерено погрешно, за да се използва за целите на политика, с която самият писател няма нищо общо, макар да е предусетил голямата опасност от сблъсък, неин красноречив синоним и допустим краен ефект. Неуязвим е той и за стрелите срещу „Разкриване“, въпреки че дори за онези, които са го наблюдавали как похапва „суши“ и пиле „терияки“ в своя любим ресторант „Таканава“, недалеч от писателското му студио на булевард Санта Моника, заобиколен от почтително приведени японци, сигурно би било трудно, направо невъзможно, да си представят Крайтън в приятелското обкръжение на валкюри от движението за абсолютно равенство между мъжете и жените, принципите на което той всъщност не оспорва в новата си книга, а просто разкрива в съответствие със заглавието й някои нежелани и трудно предвидими последици от него, опорочаващи го извращения. Героинята в „Разкриване“, Мередит Джонсън, е истинско въплъщение на модерното време: динамична и целеустремена, красива и елегантна, сексапилна до немай-къде, а както се оказва и не по-малко хищна от велоцираптор2 в един друг „юрски парк“, пресъздаден от Крайтън не край бреговете на Коста Рика, но в самото сърце на Сиатъл — старателно оградения за недискретни погледи и вредоносни помисли, по оруеловски психосаниран свят на голямата корпорация, типична за днешна Америка, където обстановката е издържана в духа и по последната дума на авангардизма в дизайна, докато отношенията между хората носят отпечатъка на праисторическо противопоставяне, на изконното стълкновение между еднакво силни, стъпкали по-слабите в прахта, на една вечна и невинаги подмолна борба, чиито най-рафинирани форми напомнят играта на котка с мишка Мередит Джонсън дори не си дава труда да прибегне до такава изтънчена, макар и жестока условност, а се нахвърля върху Том Сандърс, завеждащ отдел в корпорацията, с настървеността на разгонена самка, очевидно решена да се възползва от изненадата, бързо преминала във вцепеняващ шок, на пожелания от нея мъж, за да го „прекара“ тъй, както стотици хиляди началници в разни краища на Земята са злоупотребявали и продължават да злоупотребяват със свои подчинени, нерядко и без да ги обезщетят с някакви привилегии за унизителната и престъпна атака, на която са ги подложили. Или, с други думи, Мередит Джонсън (сякаш неизбежно) е въплъщение и на корпоративния морал, двойствен, манипулативно изврътлив, примамливо порядъчен отвън, гнил до сплутост отвътре и според чийто неписан закон сексът е ефикасно конвенционално оръжие в страхотната битка за оцеляване на всички равнища в условията на социален дарвинизъм, по-безмилостен от когато и да било.