При това проверката на Пит Нийли имаше особено значение. Той работеше по съвсем нови алгоритми за сгъстяване на данните при кодиране и декодиране на видеоизображение върху лазерни СД-РОМ дискове. Задачата му беше ключова за новата технология „Туинкъл“. Излизащите от диска високоскоростни дигитаини образи щяха да променят мудната технология и да доведат до революция в образованието. Но ако алгоритмите на „Туинкъл“ попаднеха в ръцете на конкурент, преднината на „Диджи Ком“ щеше да се стопи, а това би означавало…
Вътрешната уредба зазвъня.
— Том — обади се Синди, — единайсет часът е. Време е за срещата на групата за нови изделия. Да ти дам ли дневния ред, за да го прегледаш по пътя?
— Не днес — отвърна той. — Струва ми се, че знам какво ще обсъждаме.
Срещата на групата за нови изделия вече бе започнала в заседателната зала на третия етаж. Такива срещи се провеждаха всяка седмица и на тях ръководителите на отдели обсъждаха проблемите и разменяха информация. Обикновено председател беше Сандърс. Около масата седяха главният програмист Дон Чери, темпераментният завеждащ проектантския отдел Марк Луин, облечен изцяло в черно от „Армани“, и Мери-Ан Хънтър, шефка на отдела за предаване на данни. Дребничка и припряна, Хънтър носеше тениска, шорти и анцуг „Наики“ — никога не обядваше и след всяка среща излизаше да направи пет мили крос.
Луин беше изпаднал в обичайния си изблик:
— За всички в нашето направление е обидно. Нямам представа как е получила назначението. Не зная каква е квалификацията й и дали отговаря на изискванията за длъжността..
При влизането на Сандърс той спря насред изречението. Настъпи неловка тишина. Всички млъкнаха, погледнаха го, после отместиха очи встрани.
— Имах усещането — усмихна се Сандърс, — че ще говорите тъкмо по този въпрос. Мълчанието продължи.
— Хайде, хайде — подметна Сандърс и се настани на един стол, — не сме на погребение. Марк Луин се изкашля.
— Извинявай, Том. Според мен това на нищо не прилича.
— Всички знаят, че трябваше да назначат теб — каза Мери-Ан Хънтър.
— Всички сме потресени, Том — продължи Луин.
— Да — потвърди Чери ухилен. — Какво ли не направихме, за да те уволнят, но и през ум не ни е минало, че ще стане.
— Трогнат съм — отговори Сандърс, — но фирмата е на Гарвин и той може да прави каквото си поиска И в повечето случаи е излизат прав. Пък и съм възрастен човек. Никой не ми е обещавал нищо.
— Как се чувстваш сега? — попита го Луин.
— Повярвай ми, всичко е наред.
— Говори ли с Гарвин?
— Не, с Фил.
Луин поклати глава.
— Тоя надут пуяк!
— Слушай — намеси се Чери, — Фил каза ли нещо за отделянето?
— Да — отвърна Сандърс. — Отделянето ще се състои. Година и половина след сливането ще структурират направлението и ще пуснат акции.
Хората около масата леко свиха рамене. Сандърс забеляза облекчението им. Отделянето щеше да донесе много пари на присъстващите в затата.
— А какво каза Фил за госпожа Джонсън?
— Почти нищо. Само че Гарвин я е избра за ръководител на техническата част.
В този миг влезе финансовият директор на „Диджи Ком“ Стефани Каплан. Беше висока жена с преждевременно побеляла коса, която никак не обичаше да вдига шум около себе си. Във фирмата я наричаха Стефани Стелт, като бомбардировача „Стелт“, заради обичая й тихичко да унищожава проекти, които според нея не са достатъчно печеливши. Каплан работеше в Кюпъртино, но веднъж в месеца идваше на заседанията в Сиатъл. Напоследък се вестяваше и по-често.
— Мъчим се да развеселим Том, Стефани — обясни Луин. Каплан седна и се усмихна съчувствено на Сандърс. Не каза нищо.