— Да, всички те обичаме — повтори Чери, — най-малкото те обичахме, преди да се появи сладката ни нова шефка.
— Ще подкрепя Джонсън… ако я бива — заяви Луин.
— Няма — каза Хънтър. — Ще й подливаш вода Ще намериш начин да се отървеш от нея.
— Чакай малко…
— Не. Всъщност за какво говорим? За това, че сте побеснели, защото сега ще сте подчинени на жена.
— Мери-Ан…
— Според мен е точно така.
— А според мен Том е побеснял, защото не назначиха него — каза Луин.
— Не съм побеснял — възрази му Сандърс.
— Аз пък съм побеснял — обади се Чери, — защото Мередит е била гадже на Том и сега новата шефка ще има по-особено отношение към него.
— Може би — намръщи се Сандърс.
— От друга страна — продължи Луин, — може би те мрази. Всичките ми бивши гаджета ме мразят.
— С пълно основание, доколкото знам — засмя се Чери. Сандърс ги прекъсна.
— Хайде да се върнем към дневния ред, ако нямате нищо против.
— Какъв дневен ред?
— „Туинкъл“.
Около масата се разнесе пъшкане.
— Пак ли?
— Проклетият „Туинкъл“!
— Много ли е зле? — попита Чери.
— Още не могат да съкратят времето за търсене и не са решили проблема с шарнирите. Производствената линия работи с двайсет и девет процента от мощностите.
— Тогава да ни пратят образци — каза Луин.
— Трябва да ги получим днес.
— Добре. Да го отложим ли дотогава?
— Нямам нищо против. — Сандърс огледа масата. — Друг някой има ли проблеми? Мери-Ан?
— Не, при нас всичко е наред. До два месеца очакваме прототипите на картните телефонни апарати.
Новото поколение клетъчни телефони бяха не по-големи от кредитна карта и бяха сгъваеми.
— Колко тежат?
— Засега около сто и двайсет грама — не е особено постижение, но все пак не е лошо. Проблемът е в мощността. Батериите стигат само за сто и осемдесет минути разговор. Освен това бутоните залепват при набиране. Но да му мисли Марк. В производството вървим по график.
— Добре. — Сандърс се обърна към Дон Чери: — Как е Коридорът?
Сияещ, Чери се отпусна на стола и скръсти ръце върху корема си.
— Имам удоволствието да докладвам — заяви той, — че от половин час Коридорът е направо фантастичен.
— Наистина ли?
— Страхотна новина!
— Вече никой ли не повръща?
— Много те моля! Стари работи.
— Чакай малко — обади се Марк Луин. — Значи някой е повръщал?
— Злостни слухове. То беше тогава. Сега е друго. Преди половин час отстранихме последната програмна грешка и всички функции се изпълняват безотказно. Можем да вземем каквато и да е база данни и да я преобразуваме в триизмерна 24-би-това цветна среда, в която да се движим в реално време. Можем да се разходим из която и да е база данни на света.
— Стабилен ли е?
— Железен.
— Изпробвахте ли го с непрофесионални потребители?
— Няма грешка.
— Значи сте готови за демонстрация пред „Конли“?
— Ще ги шашнем — отговори Чери. — Няма да повярват на очите си, направо ще ги забием.
Когато излизаше от заседателната зала, Сандърс се натъкна на неколцина високопоставени служители от „Конли-Уайт“, които Боб Гарвин водеше да разгледат фирмата.
Робърт Гарвин изглеждаше така, както всеки шеф би мечтал да изглежда на страниците на списание „Форчън“. Беше на петдесет и девет години, красив, с ъгловато лице и прошарени коси, които винаги изглеждаха разбъркани от вятъра, сякаш току-що се връщаше от риболов в Монтана или от разходка с яхта през почивните дни в Сан Хуан. Навремето както всички останали се обличаше в джинси и работни джинсови ризи. Но напоследък предпочиташе тъмносини костюми от „Карачени“. Една от многобройните промени, които хората във фирмата забелязаха у него след смъртта на дъщеря му преди три години.
Рязък и безцеремонен в личните си разговори, Гарвин беше самата обаятелност на публични места Застанал пред висшите служители от „Конли-Уайт“, той обясняваше:
— Тук, на третия етаж, се намират техническите ни отдели и лабораториите за новите изделия. О, Том! Колко се радвам! — Гарвин прегърна с една ръка Сандърс. — Запознайте се с Том Сандърс, нашия ръководител на направлението за нови изделия. Един от блестящите младежи, превърната фирмата в това, което тя представлява сега. Том, запознай се с Ед Никълс, финансов директор на „Конли-Уайт“…