— Отрича. Момчето е доста свястно. Малко е смотано, не се е отракало.
— Ами жената?
— Силен характер, няма спор. Понякога яко ги навиква.
Налагало се е да говоря с нея за това.
— А как обяснява случката на паркинга?
— Не знам. Момчето ме помоли да не разговарям с нея. Притеснено е и не иска историята да се раздухва. Сандърс сви рамене.
— Как можеш да постъпиш? Хората се тревожат, пък никой не иска да говори… Не знам, Дон. Ако е смачкала колата му, той е трябвало да направи нещо. Най-вероятно веднъж е преспал с нея, не иска да се виждат и тя е побесняла. Така предполагам.
— Аз също — съгласи се Чери, — но, разбира се, може и да грешим.
— Колко е повредена колата?
— Не е сериозно. Счупен заден фар. Момчето просто не желае по-нататъшни усложнения. Да оставя ли нещата дотук?
— Ако той не повдигне обвинение, аз бих постъпил точно така.
— Да разговарям ли с нея неофициално?
— Не те съветвам. Ако я обвиниш — макар и неофициално — в непристойност, само ще си навлечеш белята. Никой няма да те подкрепи. Защото най-вероятно момчето е направило нещо, за да я предизвика.
— Въпреки че твърди обратното. Сандърс въздъхна.
— Слушай, Дон, все така разправят. Не съм чул някой да си признае: „Ами заслужих си го.“ Няма такива работи.
— Значи да не правя нищо?
— Отбележи си в досието му, че той ти е разказал, не забравяй да уточниш, че това е неговата версия, и забрави за случая.
Чери кимна и си тръгна. На вратата спря и се обърна.
— Я ми кажи защо и двамата сме убедени, че момчето сто на сто е направило нещо?
— Просто предполагаме — отвърна Сандърс. — Сега се залавяй с онова проклето устройство.
В шест часа Сандърс каза довиждане на Синди и взе материалите за „Туинкъл“, за да ги занесе в кабинета на Мередит на петия етаж. Слънцето още грееше високо в небето и блестеше в прозорците. Приличаше по-скоро на следобед, отколкото на привечер.
На Мередит бяха дали големия ъглов кабинет, където преди работеше Рон Голдман. Мередит имаше нова секретарка. Сандърс предположи, че я е довела от Кюпъртино.
— Аз съм Том Сандърс — представи се той. — Имам насрочена среща с госпожица Джонсън.
— А аз, господин Сандърс, съм Бети Рос от Кюпъртино — каза секретарката и го погледна. — Не казвайте нищо.
— Добре.
— Всички се чувстват длъжни да кажат нещо. Ей така, общи приказки. Омръзна ми.
— Добре.
— До гуша ми дойде.
— Добре. Разбрах.
— Ще съобщя на госпожица Джонсън, че сте тук.
Том! — Мередит Джонсън махна с ръка иззад бюрото, с другата държеше телефонната слушалка. — Влизай и сядай.
Кабинетът й беше с изглед на север към центъра на Сиатъл: Космическата игла, кулите Арли, сградата на СОДО. Градският пейзаж се разкриваше великолепно, огрян от следобедното слънце.
— Само да свърша. — Мередит пак заговори по телефона: — Да, Ед, сега съм с Том, ще обсъдим въпроса. Да. Донесъл е документацията.
Сандърс й подаде кафявата папка с данните за устройствата. Тя посочи куфарчето си, отворено в ъгъла на бюрото, и със знак му показа да сложи папката вътре.
После продължи телефонния разговор:
— Да, Ед, мисля, че прегледът ще върви без проблеми и никой няма причини да крие нищо… Не, не… Добре, утре сутринта това ще е първото, ако настояваш.
Сандърс остави папката в куфарчето й.
— Точно така, Ед, точно така — продължи Мередит. — Съвършено прав си. — Тя се приближи към Том и седна на едно бедро на ръба на бюрото. Тъмносинята й пола се вдигна нагоре. Мередит не беше с чорапи. — Никой не се съмнява, че е важно, Ед. Да — Тя разлюля крак, обувката с висок ток едва се задържа на пръстите й. Усмихна се на Сандърс. Той се почувства неудобно и малко се дръпна. — Обещавам ти, Ед. Да. Точно така.
Мередит остави телефонната слушалка, облегна се назад на бюрото с извивка на тялото, която разкри гърдите й под копринената блуза.
— Готово. — Пак се изправи и въздъхна. — Хората от „Конли“ са чули за проблемите с „Туинкъл“. Обади се Ед Никълс, ядосваше се. Всъщност това беше третият ни разговор днес следобед и все за „Туинкъл“. Ще излезе, че фирмата не работи нищо друго. Как ти се струва кабинетът?
— Приличен — отвърна Сандърс. — Гледката е страхотна.
— Да, градът е красив. — Мередит се облегна на една ръка и кръстоса крака. Видя, че Сандърс е забелязал, и подметна: — През лятото не обичам да нося чорапи. Приятно ми е да съм боса. По-прохладно е през горещините.