— Отсега та чак до края на лятото ще е все така — рече Сандърс.
— Трябва да ти кажа, че ме е страх от времето — вметна тя. — Нали разбираш, след Калифорния… — Мередит свали преметнатия крак и се усмихна. — Но на теб тук ти харесва, нали? Изглеждаш щастлив.
— Да. — Сандърс сви рамене. — С дъжда се свиква — Посочи към куфарчето. — Искаш ли да поговорим за „Туинкъл“?
— Разбира се — каза Мередит, слезе от бюрото и се приближи до него. Погледна го право в очите. — Но нали нямаш нищо против първо да те помоля нещо?
— Разбира се. Мередит се дръпна
— Налей вино.
— Добре.
— Виж дали се е изстудило.
Сандърс отиде да вземе бутилката от страничната маса
— Помня, че го обичаше студено.
— Така е — потвърди Сандърс и завъртя бутилката в кофичката с лед.
Вече не го обичаше толкова студено, но за миналото тя беше права.
— Добре си живеехме тогава — каза Мередит.
— Да. Така беше.
— Кълна се — разгорещи се тя. — Понякога си мисля за времето, когато и двамата бяхме млади и се стремяхме към успеха. Мисля, че никога не е било толкова хубаво.
Сандърс се поколеба, не знаеше как да й отговори и какъв тон да избере. Наля виното.
— Да — продължи Мередит. — Хубаво беше, често си мисля за онова време.
„Аз пък никога“, каза си Сандърс.
— Ами ти, Том? Сещаш ли се за тогава?
— Разбира се. — Той прекоси стаята с двете чаши вино, подаде й едната и двамата се чукнаха. — Естествено. Всички женени се сещат за старото време. Нали знаеш, че съм женен?
— Да — кимна тя. — Много женен, доколкото разбрах. И колко деца имаш? Три?
— Не, само две. — Сандърс се усмихна. — Понякога имам чувството, че са три.
— Жена ти е адвокатка, нали? — Да.
Сандърс се почувства по-спокоен. Разговорът за жена му и децата някак го успокояваше.
— Не мога да си представя как живеете женени — каза Мередит. — Аз опитах. — Тя вдигна ръка. — Още четири вноски за този мръсник и съм съвсем свободна.
— За кого се омъжи?
— За един от финансовите шефове на „Ко Стар“. Беше голям сладур. Забавен. После се оказа, че е типичен изнудвач. От три години плащам. И отгоре на всичко беше левак. — Мередит махна с ръка, за да смени темата. Погледна часовника си. — Сега ела да седнеш и ми кажи колко сме закъсали с устройството „Туинкъл“.
— Да ти дам ли документите? Сложих ги в куфарчето ти.
— Не. — Тя потупа мястото до себе си на дивана. — По-добре ми разкажи ти.
Сандърс се настани до нея.
— Добре изглеждаш, Том. — Мередит се облегна назад, изрита обувките и сви босите си пръсти. — Боже, ама че ден!
— Много напрегнат ли беше?
Тя отпи от виното и духна кичур коса от лицето си.
— За много неща трябваше да мисля. Радвам се, че ще работим заедно, Том. Струва ми се, че си единственият приятел, на когото мога да разчитам в тази ситуация.
— Благодаря. Ще се постарая.
— И така: много ли е зле?
— Ами не е лесно да се каже.
— Обясни ми.
Сандърс усети, че няма друг избор, освен да разкрие всичко.
— Направихме прототипите много успешно, но произведените в Куала Лумпур устройства изобщо не достигат стоте милисекунди.
Мередит въздъхна и поклати глава.
— Знаем ли защо?
— Още не. Работим по някои идеи.
— Производството е ново, нали?
— От два месеца. Мередит сви рамене.
— Значи имаме проблеми с ново производство. Не е чак толкова лошо.
— Работата е там — продължи Сандърс, — че „Конли-Уайт“ купува фирмата ни заради технологията, особено заради СД-РОМ устройствата А сега може да се окаже, че ги подвеждаме.
— Да не искаш да им кажа това?
— Тревожа се, че по време на общия преглед те сами ще го установят.
— Не се знае. — Мередит се облегна на канапето. — Да не забравяме как стоят нещата в действителност. Том, и преди сме имали внезапни големи проблеми, които се решават за един ден. Тук може да е същото. Усвояваме производството на „Туинкъл“. Открили сме някои първоначални проблеми. Голяма работа!
— Може би е така. Но още не знаем. Всъщност може да излезе, че проблемът е в контролните чипове, и тогава ще се наложи да сменим доставчика от Сингапур. Или пък проблемът е още по-дълбок. Защо да не се дължи на проекта, което значи, че идва оттук?