— И така да е — каза Мередит, — но нали ти твърдиш, че още не знаем със сигурност. Не виждам защо да му мислим отсега. Особено в този критичен момент.
— Но, честно казано…
— Не става дума за честност — прекъсна го тя. — Говорим за нещата такива, каквито са. Хайде да ги обсъдим едно по едно. Казали сме им, че имаме устройството „Туинкъл“.
— Да.
— Направили сме прототип и сме извършили всички изпитания.
— Да.
— Прототипът няма грешка. Два пъти по-бърз е от най-добрите японски устройства.
— Да.
— Казали сме им, че устройството е внедрено в производство.
— Да.
— Ами тогава — отбеляза Мередит — сме им съобщили това, което е съвсем сигурно за момента. Според мен постъпваме добросъвестно.
— Е, може би, но не знам дали можем…
— Том — Мередит сложи ръката си върху неговата, — твоята прямота винаги ми е допадала. Искам да знаеш, че много ценя знанията ти и откровения подход съм проблемите. Ето още една причина да съм уверена, че ще се оправим с „Туинкъл“. Знаем, че в основата си изделието е добро и работи, както казваме. Лично аз напълно вярвам в устройството и в способността ти да го направиш както е запланувано. Няма никакъв проблем да заявя точно това на утрешното съвещание. — Мередит млъкна и го изгледа втренчено. — Ами ти, Том?
Лицето й беше много близо до неговото, устните й бяха полуотворени.
— Какво аз?
— Притеснява ли те подобно изказване на съвещанието?
Очите й бяха светлосиви, почти сиви. Беше забравил цвета им, както беше забравил колко са дълги миглите й. Косата й се спускате леко около лицето. Устните й бяха сочни. В очите й се четеше замечтаност.
— Не — отвърна той. — Не ме притеснява.
— Добре. Поне това уточнихме. — Мередит се усмихна и му подаде чашата си. — Ще я напълниш ли?
— Разбира се.
Сандърс се изправи и отиде до масата с виното. Мередит го наблюдаваше.
— Радвам се, че не си се отпуснал, Том. Спортуваш ли?
— Два пъти седмично. А ти?
— Винаги съм ти го харесвала Хубав и корав. Сандърс се извърна.
— Мередит… Тя се изкиска.
— Извинявай. Не можах да се сдържа. Нали сме стари приятели? — Лицето й придоби загрижен израз. — Обидих ли те?
— Не.
— Не мога да си представя, че си станал толкова свит, Том.
— Ами, не съм!
— Точно пък ти! — засмя се Мередит. — Помниш ли онази нощ, когато счупихме леглото? Той наля виното.
— Е, чак да сме го счупили!
— Точно така беше. Аз висях през дъската в долния край и…
— Помня…
— Първо счупихме тази дъска, после леглото се наклони надолу… но ти не искаше да спреш, дръпнахме се по-нагоре и тъкмо когато се вкопчих в дъската откъм главата, то се разпадна…
— Помня — повтори Сандърс. Искаше да я прекъсне, да спре приказките й. — Хубави времена. Слушай, Мередит…
— И после нали жената от долния етаж се обади? Помниш ли я? Онази стара литовка: „Искам да знае умрел ли човек или друго.“
— Да. Слушай. Да се върнем към устройството… Мередит вдигна чашата.
— Наистина те карам да се чувстваш неудобно. Какво… да не си помисли, че те свалям?
— Не, не. Нищо подобно.
— Добре, защото иначе щеше да се заблудиш. Честна дума — Мередит го изгледа развеселена после отметна глава, разкри дългата си шия и отпи от виното. — Всъщност аз… Ох! Ох! — Тя изведнъж замижа.
— Какво има? — загрижено се наведе над нея Том.
— Вратът ми, имам спазъм, ето тук… — С все още стиснати от болка очи, тя му посочи рамото си близо до врата.
— Какво да направя?
— Само ме разтрий, натисни… ето тук…
Той остави чашата и започна за разтрива рамото й.
— Тук ли?
— Да, ох, по-силно… натисни…
Сандърс почувства как мускулите на рамото й се отпускат. Тя въздъхна, завъртя бавно глава наляво, после надясно и отвори очи.
— Ох… сега е много по-добре. Масажирай още. Той продължи.
— Благодаря ти. Много е приятно. От нерва е. Прищипва се понякога и тогава наистина… — Мередит пак завъртя глава. Пробваше. — Много добре се справи. Но теб винаги те е бивало в ръцете, Том,
Сандърс продължаваше да масажира. Всъщност му се искаше да спре. Усещаше, че всичко това е нередно, че той седи прекалено близо до нея, че не му се иска да я докосва. Но в същото време му беше приятно. Стана му любопитно.