Мередит продължаваше:
— Много добра идея, Боб. Според мен трябва да я използваме.
Сандърс чу лекото щракане при набирането, после се включи телефонен секретар. Мъжки глас каза: „Моля оставете съобщението си след звуковия сигнал.“ Последва електронно бръмчене.
— Марк — започна той, — обажда се Том Сандърс. Говорих с Мередит за „Туинкъл“. Според нея производството е в начален етап и в момента просто усвояваме новата технология. Тя е на мнение, че не сме сигурни дали проблемите са достатъчно сериозни, за да ги изтъкваме утре пред банкерите и хората от „Конли-Уайт“. Можем да ги обясним като обичайна процедура…
Секретарката тръгна да излиза от кабинета и пак се усмихна на Сандърс, когато мина покрай него.
— … ако и нататък имаме проблеми с устройството, които изискват намеса на ръководството, ще му мислим тогава. Предадох й твоето мнение и в момента тя говори с Боб. Вероятно на утрешната среша ще се придържаме към тази позиция…
Секретарката стигна при вратата на кабинета. Спря за миг, за да освободи автоматичната ключалка, излезе и затвори вратата зад себе си.
Сандърс се намръщи. Тя бе заключила след себе си. Притесни го не толкова фактът, че го е направила, колкото съзнанието, че има някаква предварителна уговорка, че всички останали знаят какво става, само той е в пълно неведение.
— … Както и да е, Марк, ако има съществени промени, ще ти се обадя преди съвещанието утре и… Зарежи този телефон! — обърна се Мередит към Сандърс
Мередит внезапно дойде съвсем близо до него и натисна ръката му надолу. Долепи тяло до неговото и започна да го целува. Том почти несъзнателно пусна телефона на перваза, докато двамата се целуваха и тя се извиваше, за да го издърпа на канапето, където се строполиха.
— Мередит, чакай…
— Господи, цял ден те желая — простена тя.
Пак го целуна, легна върху него и с единия крак го притисна надолу. Положението му беше неловко, но той усети, че отвръща. Веднага му хрумна, че може да влезе някой. Представи си как изглежда — проснат на дивана, върху него, разкрачена, шефката му, в строг тъмносин костюм. Разтревожи се какво ще си помисли човек при тази гледка, но в следващия миг се увлече.
Тя усети порива му и се възбуди още повече. Дръпна се, за да поеме дъх.
— О, Господи, толкова е хубаво! Не мога да понасям докосването на онова копеле. С тъпите му очила. Ох! Цялата треперя, не съм имала свястно чукане…
Мередит не довърши, пак се хвърли върху него, обсипа го с целувки, отново долепи устни до неговите. Езикът й беше в устата му. Божичко, как натиска!, помисли той. Долови парфюма й и в мислите му тутакси нахлуха спомени.
Мередит се премести така, че да протегне ръка надолу и да го докосне. При допира през панталоните изпъшка и трескаво затърси ципа. В главата на Том се завъртяха противоречиви образи: желанието му да бъде с Мередит, жена му и децата, спомени от миналото, апартаментът в Сънивейл, счупеното легло. Образът на жена му.
— Мередит…
— Ооох. Не казвай нищо. Не! Не!..
Тя дишаше на пресекулки, устата й се свиваше ритмично като на риба. Том си спомни този неин отдавнашен навик. Беше го забравил. Усети горещия й дъх по лицето си, видя зачервените и бузи. Тя отвори ципа на панталоните му. Горещата й ръка го докосна.
— О, Господи! — изстена Мередит, притисна го и започна да се смъква надолу, като плъзгаше ръце по ризата му.
— Слушай, Мередит!
— Остави ме — дрезгаво прошепна тя — само за минутка.
После устата й се впи в него. Открай време я биваше в тези работи. Пак нахлуха спомени. Мередит обичаше да го прави иа опасни места — докато Том караше по магистралата, в мъжката тоалетна по време на търговска конференция, на плажа в Напили нощем. Тайният порив на природата, тайната топлина. Когато го запознаваха с нея, шефът от „Кон Тек“ Каза: Тази е страхотна минетчийка.
Усети устата й върху себе си, усети как гръбнакът му се извива от напрежението, пронизало цялото му тяло, и изпита неловко чувство едновременно на удоволствие и опасност. През деня се бяха случили толкова много неща, толкова много промени, всичко стана съвсем неочаквано. Чувстваше се подчинен, покорен, изложен на опасност. Както лежеше по гръб, усещаше, че в известен смисъл приема положение, което не му е съвсем ясно. После неприятностите щяха да са неизбежни. Не искаше да ходи в Малайзия с нея. Не искаше любовен роман с шефката си. Не искаше дори приключение за една вечер. Защото все така се получаваше — хората научаваха по неведоми пътища, клюкарстваха край автоматите за лед, разменяха многозначителни погледи по коридорите. Рано или късно съпругите и съпрузите също научаваха. Беше неизбежно. Тръшнати врати, бракоразводни дела, родителски права.