Мередит изви гръб в очакване.
— Не, не… моля те…
Той продължаваше да изчаква, вперил поглед в нея. Гневът му се топеше също така бързо, както се бе надигнал, мислите го отнасяха някъде далеч, връщаха се предишните задръжки. В миг на безпощадна яснота Том се видя отстрани — насред кабинета, задъхан женен мъж на средна възраст със смъкнати до коленете панталони, наведен над една жена върху прекалено тясното служебно канапе. Какво, по дяволите, правеше тук?
Погледна лицето й. Гримът беше почнал да се размазва в ъгълчетата на очите и около устата.
Мередит го хвана за раменете и го задърпа към себе си.
— О, моля те… Не… не…
После извърна глава настрани и се изкашля.
Нещо се прекърши в него. Той студено се изправи.
— Права си. — Стана от канапето и вдигна панталоните си. — Не бива да го правим. Мередит се изправи.
— Какво правиш? — Изглеждаше озадачена. — На теб ти се иска не по-малко, отколкото на мен. И ти прекрасно го знаеш.
— Не — каза той. — Не бива да го правим, Мередит. Закопчаваше колана си и отстъпваше назад. Мередит го изгледа недоумяващо, сякаш току-що се пробуждаше.
— Не говориш сериозно…
— Не искам. Не ми харесва Очите й се изпълниха с гняв.
— Проклет мръсник!
Тя пъргаво скочи от канапето, втурна се към него и го заудря със стиснати юмруци.
— Копеле! Мръсник! Шибано копеле! Том се мъчеше да закопчае ризата си, като избягваше ударите.
— Лайно! Копеле!
Мередит обиколи от другата страна, грабна го за ръцете, за да му попречи да се закопчае.
— Не може! Не може да постъпваш така с мен!
Разхвърчаха се копчета. Мередит го издраска, по гърдите му останаха дълги червени следи. Том пак се обърна, за да се отърве от нея. Единственото му желание беше да се махне от кабинета. Да се облече и да се махне. Мередит го удари по гърба
— Скапаняк, не можеш да ме оставиш така!
— Стига, Мередит, свършено е.
— Майната ти! — Тя го сграбчи за косите, дръпна го надолу с изненадваща сила и го ухапа гневно по ухото. Прониза го остра болка и той грубо я отблъсна Мередит се олюля, изгуби равновесие, бутна стъклената масичка за кафе и се просна на пода. Изправи се задъхана — Проклет мръсник!
— Мередит, остави ме на мира.
Том пак закопчаваше ризата си. Единствената му мисъл беше: „Да се махам оттук. Да си събирам нещата и да се махам оттук.“ Посегна за сакото и тогава забеляза мобифона си на перваза.
Заобиколи дивана и взе телефона Близо до главата му, в стената се разби чаша за вино. Той се извърна и видя, че Мередит стои в средата на стаята и търси какво още да хвърли по него.
— Ще те убия! — изкрещя тя. — Мръсник, ще те убия!
— Стига Мередит.
— По дяволите!
Тя го замери с малък хартиен плик, който се удари в стъклото и тупна на земята. От него изпадна кутия презервативи.
— Прибирам се у дома — каза той и се запъти към вратата
— Точно така — изсъска тя. — Връщаш се у дома при жена си и идиотското си семейство.
Обзе го внезапна тревога За миг се поколеба
— О, да — продължи Мередит, като видя, че той спира, — знам всичко за тебе, тъпак такъв. Жена ти отказва да се чука с тебе, ти идваш, подмамваш ме, възползваш се от положението и после ме нападаш, шибан тъпак. Да не си въобразяваш, че можеш да се отнасяш по такъв начин с жените? Тъпанар.
Той посегна към бравата.
— Само да си посмял да ме обвиниш, ще те смажа!
Сандърс се извърна, видя как Мередит се подпира несигурно на бюрото и помисли: Тя е пияна.
— Лека нощ, Мередит — каза й.
Натисна бравата, сети се, че е заключена, освободи ключалката и излезе, без да се обръща.
В предната стая чистачката изпразваше кошчетата около секретарските бюра.
— Ще те убия за това! — изкрещя Мередит след него.
Чистачката чу и се втренчи в Сандърс. Той избегна погледа й и се запъти право към асансьора. Натисна копчето. Миг след това реши да слезе пеша по стълбите.
Сандърс гледаше залязващото слънце от палубата на ферибота, докато се прибираше в Уинслоу. Вечерта беше спокойна, почти безветрена — водната повърхност бе тъмна и гладка. Обърна поглед към светлините на града и се помъчи да прецени случката.