— „Конли-Уайт“ ли?
Блакбърн кимна.
— Да. И там.
— Не искаш ли да чуеш моя разказ за вчерашната случка?
— Разбира се, че искам — каза Блакбърн и прокара пръсти през косите си. — Разбира се. Искам да бъда съвсем справедлив. Мъча се обаче да ти внуша, че независимо от всичко ще се наложат известни размествания. А Мередит има важни съюзници.
— Значи няма значение какво казвам. Блакбърн намръщено го гледаше как се разхожда из кабинета.
— Разбирам, че си разстроен. То се вижда. Освен това във фирмата те ценят. Но се опитвам да ти обясня, Том, че трябва да погледнеш нещата в очите.
— Какви неща? Блакбърн въздъхна
— Имаше ли свидетели вчера?
— Не.
— Значи разполагаме само с твоята версия срещу нейната
— Така излиза
— Иначе казано, загубена работа.
— Ами! Няма причини да се приема, че аз лъжа, а тя казва истината
— Естествено — съгласи се Блакбърн. — Но не разбираш ли ситуацията? Твърдения на мъж, че е подложен на сексуален тормоз от жена, са — как да кажа — доста необичайни. Никога не сме имали такъв случай във фирмата Това не означава, че е невъзможно да се случи. Но означава, че ще ти е трудно, дори Мередит да нямаше такива връзки. — Блакбърн замълча за малко, после продължи: — Просто не ми се иска да пострадаш.
— Вече пострадах.
— Пак говорим за чувства. Противоречиви твърдения. И за съжаление, Том, никакви свидетели.
Блакбърн потърка нос и дръпна реверите си.
— Ако ме изтеглиш от новите изделия, ще пострадам. Защото няма да участвам в новата фирма. Фирмата, за която работих дванайсет години.
— Това е интересна правна позиция — отбеляза Блакбърн.
— Не ти говоря за правни позиции, говоря за… — Виж, Том. Остави ме да го обсъдя с Гарвин. Междувременно защо не идеш да помислиш за Остин? Обмисли внимателно. Защото никой не печели в такава ситуация. Можеш да нараниш Мередит, но ти самият ще пострадаш още повече. Ето това ме тревожи, защото си ми приятел.
— Ако ми беше приятел… — подхвана Сандърс.
— Приятел съм ти — не го остави да се доизкаже Блакбърн. — Независимо дали в момента го признаваш. — Той се изправи зад бюрото. — Само това оставаше вестниците да гръмнат. Защо да научават жена ти и децата? Защо да те разнасят в Бейнбридж до края на лятото? Няма да ти се отрази добре.
— Разбирам, но…
— Да гледаме на нещата такива, каквито са, Том — повтори Блакбърн. — Фирмата е изправена пред противоречиви твърдения. Станалото станало. Трябва да видим какво ще правим оттук нататък. Казвам само, че бих искал да намерим бързо решение на въпроса. Затова помисли. Моля те. И пак ела при мен.
След като Сандърс излезе, Блакбърн се обади на Гарвин.
— Току-що говорих с него — осведоми той шефа.
— И?
— Твърди, че е станало точно обратното. Че тя е упражнила сексуален тормоз.
— Божичко, каква каша! — възкликна Гарвин.
— Да. Но, от друга страна, какво очакваш да каже? Обикновено се реагира така в подобни случаи. Мъжете винаги отричат.
— Да. Но, това е опасно, Фил.
— Разбирам.
— Не искам историята да се раздухва
— Няма, няма.
— Най-важното сега е да намерим решение на въпроса.
— Разбирам, Боб.
— Предложи ли му Остин?
— Да. Сега обмисля.
— Ще приеме ли?
— Според мен не.
— Опита ли да го убедиш?
— Ами помъчих се да му внуша, че няма да подгоним Мередит и че в случая ще застанем на нейна страна.
— По дяволите! Точно това ще направим — каза Гарвин.
— Според мен му е ясно. Нека видим какво ще ни каже, когато се върне.
— Няма да заведе дело, нали?
— Прекалено е умен, за да го стори.
— Дано — раздразнено измърмори Гарвин и затвори слушалката.
Трябва да погледнеш нещата в очите.
Сандърс стоеше в парка Пайниър и гледаше дъждеца, облегнат на един стълб. Прехвърляше наум срещата с Блакбърн.
Той дори не прояви желание да чуе версията му. Не му позволи да я разкаже. Вече знаеше какво се е случило.
Тя е много сексапилна жена. Естествено е един мъж да изгуби самообладание.
Така щяха да си кажат всички в „Диджи Ком“. Нямаше да има човек, който да не повярва в това обяснение. Според Блакбърн било трудно да се повярва, че Сандърс е бил подложен на сексуален тормоз. Значи и другите ще си помислят същото.