Последва пауза.
— Нали щеше да ми кажеш, ако знаеше нещичко, Томи?
— Да — потвърди Сандърс, — но това са само слухове, Еди. Не им обръщай внимание. Та какъв е проблемът?
— Глупости. Жените от цеховете настояват да махнем снимките, накичени в мъжката съблекалня. Били обидни. Мен ако питаш, това са си чисти тъпотии — каза Ларсън. — Защото жените никога не влизат в мъжката съблекалня.
— Тогава откъде знаят за снимките?
— В нощната смяна за почистването има жени. И сега жените от цеховете искат Снимките да бъдат махнати. Сандърс въздъхна.
— Само това оставаше да се оплакват, че не обръщаме внимание на равноправието между половете. Махни снимките.
— Дори ако жените държат снимки в своите съблекални ли?
— Хайде, направи го, Еди.
— Според мен това са феминистки измишльотини. Някой почука на вратата. Сандърс вдигна очи и видя на прага Фил Блакбърн, юрисконсулта на фирмата.
— Еди, трябва да свършваме.
— Добре — съгласи се Еди, — но от мен да знаеш…
— Еди, извинявай. Трябва да тръгвам. Обади ми се, ако има промени.
Сандърс затвори слушалката и Блакбърн влезе. Първото впечатление на Сандърс беше, че юрисконсултът се усмихва прекалено широко и се държи прекалено жизнерадостно.
Лош признак.
Филип Блакбърн, главният юрисконсулт на „Диджи Ком“, беше слаб четирийсет и шест годишен мъж, облечен в тъмнозелен костюм на „Хюго Бос“. Също като Сандърс, Блакбърн работеше в „Диджи Ком“ повече от десет години, което означаваше, че е от „старите пушки“, от „хваналите се на хорото още в началото“. Когато Сандърс се запозна с него, Блакбърн беше наперен брадат млад адвокат от Бъркли, който се занимаваше с дела за граждански права. Но отдавна бе забравил исковете за печалби, които някога бе защитавал разпалено, и сега наблягаше, на модните фирмени въпроси за диверсификацията и равните възможности. Някои хора във фирмата се подиграваха на увлечението на „персоналния компютър Фил“ по най-новата мода и най-правилната линия на поведение. Или както се изразяваше един от ръководителите, „пръстът на Фил е изкривен от плюнчене и проверяване откъде духа вятърът“. Именно Блакбърн пръв се появи с „Бъркенсток“, пръв облече панталони чарлстон, пръв обръсна бакенбардите си, пръв заговори за диверсификация.
Повечето закачки се въртяха около обноските му. С цялата си суетност и загриженост за външния вид Блакбърн непрекъснато докосваше косите, лицето, костюма си, сякаш се галеше, докато оправяше гънките по дрехите. Попипването, заедно със злощастния навик да търка, докосва и подръпва носа си, беше повод за безкрайни шеги. Задявките обаче бяха предпазливи: на Блакбърн му нямаха доверие, понеже бе нещо като наемен убиец, който се прави на вода ненапита.
Умееше да очарова с речите си, в частните разговори убедително и бързо създаваше впечатление за честен интелектуалец. Но във фирмата бяха разбрали що за човек е: маша в ръцете на други, без собствени убеждения и затова най-подходящ за палач на Гарвин.
Отначало Сандърс и Блакбърн бяха близки приятели. Двамата не само бяха израснали заедно с фирмата, но и личните им съдби бяха преплетени — когато през 1982 година страдаше от мъчителния си развод, Блакбърн живя известно време в ергенското жилище на Сандърс в Сънивейл. След няколко години му кумува на сватбата с младата адвокатка от Сиатъл Сюзан Хандлър.
Но когато през 1989 година Блакбърн се ожени повторно, не покани Сандърс на сватбата, защото отношенията им вече бяха обтегнати. Според някои хора във фирмата това бе неизбежно: Блакбърн беше част от вътрешния управленски кръг в Кюпъртино, към който работещият в Сиатъл Сандърс вече не принадлежеше. Освен това двамата имаха остри разногласия за заводите в Ирландия и Малайзия. Сандърс смяташе, че Блакбърн си затваря очите пред неизбежната необходимост производствата да бъдат изнесени в чужбина.
Съвсем типично за Блакбърн беше искането му половината от работниците в новия завод в Куала Лумпур да бъдат жени и да работят заедно с мъжете, докато малайското ръководство на предприятието настояваше жените да са отделно, да работят само на определени участъци и да не се смесват с мъжете. Фил упорито се противопоставяше. Сандърс все му повтаряше:
— Страната е мюсюлманска, Фил.
— Хич не ме интересува — не отстъпваше Блакбърн. — „Диджи Ком“ държи на равноправието.