Държеше лъка ѝ, но той не го нараняваше.
– Великолепен лък, но разбира се, ти вече го знаеш – погали извивките на оръжието и устните му се изкривиха в усмивка, така ужасяваща и опасно красива, че Грейс се замисли за хилядите жени, които са падали в краката му при вида на това изражение.
Странно, но на нея не ѝ действаше.
– Как така можеш да докосваш лъка ми? – попита го.
– Дървото е от поляните на моята гора, дадено е с желание на рода на Диана. Разбира се, че мога да го докосвам. Отвръща на повика и допира ми.
Той вдигна поглед от оръжието и го насочи право към нея, сякаш я изпиваше с очи.
– Предлагам ти примирие и да се успокоим, Грейс, дъще на Диана. Аз, Рийс на Гарануин, Висш Принц от царския род на Благословените, ти давам думата си. Ако обичаш, ела на брега и нека да поговорим за врагове, съюзи и как можем да си помогнем един на друг.
Висш принц. Царска особа. Страхотно! Определено я превъзхождаше. За част от секундата, Грейс обмисли възможностите си и откри, че разполага само с една такава. И се насочи към брега.
Когато тя стъпи предпазливо на сухия пясък, и застана на около десет или повече крачки от него, той се поклони почти до земята и щом се изправи, ѝ подаде зеленозлатиста коприна.
– Позволи ми да ти предложа наметало, за да не настинеш, прекрасни ловецо.
Гласът му бе въплъщение на страст, светлина и музика, канеше я да танцува с него все по-близо и по-близо до пламъците, а противоречието на леденосините му очи ѝ предлагаше всичко, което някога е искала или от което се е нуждаела.
Само че тя не желаеше нищо. Нито любов, нито страст. Единствено отмъщение. Справедливост. Целта му бе да я ядоса и успяваше, но тя нямаше да му позволи да го види.
– Предложението ви е прекалено щедро, Ваше Височество. Знаете, че не мога да приема каквито и да е подаръци от вас и да се въвличам в дълг, който може да не успея или да поискам да върна. Изглежда ми нечестно да започвате разговор с обещания за примирие и успокоение, а да се опитвате да ме надхитрите.
Съблазнителната му усмивка изчезна, превръщайки се в приятелска. Грейс не се и съмняваше, че и двете му изражения са измамни.
– Както вие хората казвате, струваше си да опитам – Рийс пусна наметалото на земята и то се превърна в блестящи частици от светлина, които изчезнаха, преди да успеят да паднат на пясъка. – Имаш думата ми, че повече няма да се опитвам да те надхитря.
– Тогава бих желала да ми върнеш лъка.
Мъжът наклони глава и погледна към купа с дрехи, които тя бе оставила на брега и отгоре им се появи лъкът ѝ.
– А стрелите?
– Няма полза от колчана. Остана в колата ти.
Когато стигна до хавлията и малката купчина, на която бе събрала дрехите си, Грейс се подсуши набързо и облече над банския си тъмносин пуловер и къси панталони, след което преметна лъка си през рамо. Рийс, естествено, потисна каквото и да е кавалерско отношение и я наблюдаваше с интерес, а на изваяното му лице бе изписано искрено задоволство.
– Разбира се, че ще си атлетична. Всяка дъщеря на Диана е такава. Харесва ми да наблюдавам движенията на тренираните ти мускули под меката ти, копринена кожа – размишляваше той на глас.
– Аз съм боец – отвърна му тя с безразличие. – Чудя се защо ли искаш да говорим за съюз? Смятах, че вие фае сте като Швейцария.
– Неутрални? Да. Винаги е било така. Но вампирите помитат всичко по пътя си и са много близо до разрушаването на древните закони. Ако осъществят целта си – да поробят шейпшифтърите и хората, ние няма да сме доволни.
– Имаш предвид, че ще ви превъзхождат числено.
– Вероятно. Без съмнение ще изпаднем в… неравностойно положение. Предпочитаме баланса, Майката Природата – също.
Грейс обмисли за секунда думите му и кимна утвърдително.
– В казаното от теб има смисъл. Какво искаш от нас? Смятах, че за вас хората са нисши и не заслужават уважението ви, нищо лично.
– Не виждаш себе си като човек или греша? – каза Рийс, като посочи към ледените води на океана и лъка ѝ.
Грейс повдигна рамене.
– Мисля за себе си като човек с екстри – тя посочи към пътеката, която водеше към обществения паркинг.
Щеше да се чувства по-добре, ако бе близо до стрелите. В интерес на истината бяха безполезни срещу него, но щяха да ѝ донесат облекчение. За нея стрелите със сребърни върхове символизираха безопасността на пухкаво и меко одеяло. Нуждаеше се от психиатър. Смехът ѝ се опита да избяга от устните ѝ, но излезе като задавен кикот. Поклати глава и тръгна напред.
Принцът на фае я последва и заради широкия си разкрач много бързо я настигна. Погледна към нея и повдигна вежда.