Зад тях, почти незабележим, окъпан в сребристо сияние силует, изстрелваше стрела след стрела от своя невидим лък право в богинята на вампирите, която не спираше да крещи и да проклина.
– Това я Диана – прошепна Грейс и за секунда очите на обляната със сребърно сияние богиня срещнаха нейните.
Но крясъкът на Анубиса развали момента. Веднага щом излязоха от имението, светлината на пълната луна ги окъпа, а тълпа от тичащи хора, нетърпеливи да избягат от титаничната битка между двете богини, ги последва. Чу се още един гръмотевичен звук, след това имението се разтърси, преди да експлодира и да се срути до основи. Дано да бе погребало Анубиса за вечни времена.
– Твърде много е, за да се надявам – каза Алексий в отговор на неизказаното ѝ желание.
– Знам, но за мен се отнася същото – отвърна тя и обви ръце около него, знаейки, че повече никога не би го пуснала. – Ти си повече от всичко, за което някога съм мечтала.
Стояха така в продължение часове или по-точно, докато слънцето залезе, а луната светеше в най-високата си точка в нощното небе, наблюдавайки какво бе останало от имението на Вонос. Само купчина чакъл и знаци „Не преминавай. Частна собственост“. Пожарникарите, полицията и парамедиците вече бяха дошли и повечето си бяха тръгнали, въпреки че следващите няколко дни и нощи в района постоянно щеше да има мигащи светлини и детективи. Двамата с Алексий дори бяха разпитвани, но демонстрираха пълна липса на знание за причините довели до експлозията.
Все пак нямаше как да кажат на полицаите, че сблъсъкът между богините на вампирите и лова е изравнил със земята имението на Приматор Вонос. Дори и специалните части за паранормална активност не биха повярвали.
– Ще тръгваме ли? – попита Алексий накрая.
– Къде ще отидем? – отвърна му тя, но изтощението обезличи гласа ѝ. – У дома? Аз дори няма дом.
Алексий я взе в прегръдките си и я целуна.
– Моят дом е там където си ти. Мисля че е време да видиш Атлантида.
– Не мисля – прошепна глас, блестящ от радост, в който сякаш звънтяха всички възможно симфонии. – По-скоро дойде време моята наследница да се запознае със своята прародителка.
Грейс застина на място, бавно се изплъзна от ръце на Алексий и се обърна назад. Между тях и морето стоеше жена, нагазила във водите, докато прохладният морски бриз вееше косите ѝ.
Щом я погледна за втори път, осъзна, че пред нея не стоеше жена, а богинята. Мощта искреше около нея, пращеше и блестеше в дългите ѝ копринени коси, а сребърния блясък на луната се отразяваше в очите ѝ.
Грейс коленичи пред нея.
– Милейди!
Диана, трябваше да бъде тя, се засмя и вълните, водени от звънливия ѝ смях, се разбиха в брега, образувайки лека мъгла точно пред Грейс.
– Служи ми вярно, дъще моя – каза Диана. – Заслужи си почивката и си добре дошла да посетиш съюзниците ни под вълните на моретата. Но те предупреждавам: няма да понеса да се закълнеш във вярност на Посейдон. Аз съм ревностна богиня и държа на своето.
– Какво ще кажете, ако тя се закълне във вярност на мен? – попита Алексий. – Както и аз на нея.
Грейс ахна, сграбчи го за ръката и се опита да го издърпа, за да коленичи преди Диана да го смачка, задето си бе позволи да говори без разрешението ѝ, но вместо да го унищожи, богинята просто се засмя.
– Вече си се заклел да ѝ бъдеш верен, права ли съм? Ти си достоен спътник – каза Диана. – Чудя се дали да не ти поднеса дар и да премахна белезите ти?
Грейс отново въздъхна и се изправи на крака, защото не искаше да води този разговор коленичила. Срещна погледа на Алексий..
– Какво ще кажеш, Грейс? Ще те привличам ли повече, ако нямам белези?
Тя му се усмихна и се повдигна на пръсти, за да целуне обезобразеното му лице.
– Невъзможно е. Ще те обичам без значение какво ще стане с лицето ти.
Той взе ръцете ѝ в своите и я погледна съсредоточено.
– Тогава разбираш защо притесненията за бръчките и остаряването са маловажни. Ще те обичам, докато последната капка в океаните и моретата на този свят не пресъхне.
– Нямам думи да опиша колко красиви и поетични са думите ви, но аз трябва да се връщам към задълженията си. Решете сега – нареди им Диана, но този път гласът ѝ носеше в себе си цунами, унищожение и тежестта на вековете.
Богинята си беше богиня, без значение колко привлекателна бе. Грейс никога не биваше да го забравя.
– Смятам да си остана така, но мога ли да поискам нещо вместо това, милейди? – попита Алексий. – Бихте ли дали благословията си за нашия съюз? Обещавам, че ще науча повече за вас, така че двамата с Грейс да отгледаме децата си и да ги възпитаме да ви познават.