Освен ако не му се приискаше бърза закуска.
Когато пред очите ѝ се появи знак „задънена улица“, тя зави наляво и пое по пустата улица. Алексий най-накрая се обърна към нея – златистата му коса се спускаше надолу и стигаше до раменете му, внимателно закривайки обезобразената част от лицето му. Жената потръпна, когато през ума ѝ премина образът на разярения лъв.
Воинът повдигна вежда в недоумение.
– Хората не се приближават заради знака – обясни му тя. – Този маршрут ще ни помогне да се измъкнем по-бързо, а и е пряк път към болницата. Тъй като изоставаме от всички останали, реших да наваксам.
Слаб, но нежен глас се чу от задната седалка.
– Пряк път звучи много добре.
– Добре ли си, Мишел? – попита Грейс, без да смее да погледне през рамо, при тази висока скорост.
– Доста добре, като се има предвид, че гнусният вампир едва не ми откъсна главата. За мой късмет, се появи привлекателният Аларик с вълшебните си лечебни сили. Първата ми мисия с вас американците и щабът на бунтовниците бива нападнат. Голяма късметлийка съм, няма що!
Алексий изсумтя.
– Привлекателен? Аларик? Обзалагам се, че през целия си живот никога не е чувал такова нещо. Аларик, привлекателният висш жрец в храма на Посейдон.
Независимо от тежкия и мрачен хумор в гласа му, воинът не престана да оглежда всеки сантиметър от изоставената улица, по която минаваха. Винаги готов и нащрек.
Воин в пълния смисъл на думата.
Грейс му хвърли един поглед. Първичен мъжкар, висок метър и деветдесет и пет, с груби черти и стегнати мускули. Когато срещата за стратегическо планиране в базата бе прекъсната от свирепи орди от вампири и шейпшифтъри, които ги нападаха от различни посоки, Алексий се сражава като отмъстителен ангел. Тя изстрелваше стрела след стрела, всяка попадаща в целта, но Алексий... мечът и кинжалите му бяха навсякъде: наръгваха, разрязваха, разкъсваха. И през цялото време изражението му остана спокойно и контролирано. Дори и когато обикаляше около нея, изтръгвайки главите на вампирите и…
Едно откритие премина през съзнанието ѝ. Винаги около нея. Биеше се на метри от нея, като ѝ оставяше пространство да стреля с лъка си, но никога не стоеше прекалено далеч. Яростта бавно започна да я изгаря.
– Защитаваше ли ме по време на битката? – попита бавно и внимателно, опитвайки се да не избухне. Нямаше смисъл да обвинява или да напада свирепия си съюзник освен, разбира се, ако не бе истина. – Защото знаеш, че не се нуждая от закрилата ти? Върша това от…
Мишел я накара да млъкне.
– О, нека да не се разстройваме за глупости. И така, Алексий. Не ти давам повече от тридесет години. Но след като Аларик е на повече от петстотин, тогава ти на колко си?
За секунда горещият, животински, чувствен като милувка, поглед на Алексий докосна лицето на Грейс, преди да се върне към обичайното си бдително аз. Жената се запита дали очите му бяха сини или черни, а може би един от многото нюанси на зелено, наподобяващи блясъка на скъпоценните камъни. Но нямаше как да ги види в тъмнината. Очите на атлантите бяха като пръстени на настроението. За жалост, не вървяха с упътване.
– Какво? – най-накрая отвърна на Мишел.
– Колко века?
– Четири века и няколко години. Грейс, внимавай с дупката на пътя.
Тя сви, за да избегне дупката и намали скоростта, защото навлязоха в оживено кръстовище.
– Ти си на повече от четиристотин години? Наистина ли?
Добре де, може би на толкова възрастен мъж могат да му бъдат простени няколко предубеждения, свързани с крехките жени.
– Леле, изглеждаш страхотно за възрастта си – подметна Мишел. – Грейси, мисля, че той е прекалено възрастен за теб. Все пак си едва на двадесет и пет години.
Страните на Грейс пламнаха.
– Какво? Мишел, аз…
Преди да е успяла да измисли приемливо отрицание, нещо от рода на „Не, Алексий не участва в личната ми представа за мъж мечта“, воинът насочи пистолета си директно в нейната посока.
Тя натисна спирачките прекалено изненадана, за да отговори смислено. Алексий и атлантите бяха съюзници на бутновниците, нямаше как да са…
– В ляво, Грейс. Наведи се!
Жената се приведе и прикри глава, подчинявайки се инстинктивно на заповедния тон на боеца. След броени секунди оглушителният звук, подобен на разбиване на стъкло, разкъса пространството в джипа. Мишел моментално изкрещя.
Алексий презареждаше глока, който Грейс му бе дала. И точно в този момент осъзна, че кинжалите и мечът му няма да му вършат работа в движеща се кола. Изруга и определено бе на родния му език. Беше се била рамо до рамо с много от атлантите и се бе научила да разпознава ритъма и звученето. Ако кралят на спокойствието ругаеше, определено нещата не вървяха на добре.