– Моля влезте, лорд Джъстис, Бренан, Алексий и Кийли. Добре дошли и се радвайте, защото се роди едно здраво дете, с което ще ви запознаем.
Алексий се запъти към огромната стая, обляна от слънчева светлина, смях и опияняващи аромати на свежи цветя, сложени в безброй вази. Кристоф се бе облегнал на една страна, ухилен до уши, а Вен бе прегърнал лейди Ерин и грееше от щастие. Ерин обаче изглеждаше изморена. Вероятно цялата енергия, която бе вложила да излекува Райли, я бе изцедила, след като бе единствената певица на скъпоценните камъни, при това човек.
– Вен, пусни ме. Веднага – каза тя и се усмихна. – Пречиш ми да виждам.
Той я вдигна на ръце и се помръдна, с усмивка толкова широка, че разделяше лицето му на две.
– Хей, чичо Джъстис. Ела да се запознаеш с племенника си.
Усмивката на воина озари цялата стая.
– Племенник? Момче е! Момче е! – извика той, дръпна Кийли към себе и я целуна по главата. – Как ти звучи „леля Кийли“?
– Ами, след като не сме женени…
Алексий най-накрая успя да съзре Райли. След като Ерин и Вен се дръпнаха, я видя легнала на леглото, с усмивка на лице.
– Стига с тази логика, Кийли. Вие двамата, елате насам – каза Райли.
Конлан седеше до нея, положил ръка на рамото ѝ и Алексий едва виждаше розовото личице на мъника в ръцете на Райли. След това детето се прозя и устните му образуваха буквата „О“, при гледката на която всички се разсмяха.
С присъщото за воините колебание около новородени, Джъстис коленичи до леглото и докосна юмручето на бебето. Момченцето незабавно отвори очички и стисна пръста му с малкото си юмруче. Изражението, изписано на лицето на Джъстис, бе безценно.
– Изглежда, че племенникът ни има добър вкус – каза Кийли и постави ръка на рамото на Джъстис. – Вече харесва чичо си – тя погледна към Райли. – Прекрасен е.
– Благодаря ти. Такъв е, нали? Истинско чудо е, че той порасна вътре в мен.
Джъстис се опита да каже нещо, но думите така и не излязоха от устата му. След това сведе глава и си пое дълбоко дъх. Когато отново я вдигна, за изненада на всички, очите му бяха подозрително влажни. Алексий можеше да се обзаложи, че никой присъстващ в стаята нямаше да му се подиграва за това, след като не само той бе в това състояние.
Алексий подозираше, че и той изглеждаше по този начин.
– За нас, нереидът и атланта в душата ми, е чест да наричаме това дете наш племенник. Ще му служим и ще го защитаваме с цената на животите си от днес до края на вечността – закле се Джъстис.
По употребата „наш“, Алексий предположи, че съединението на двете части на душата на Джъстис е поело по интересен път. Но ако Аларик, който се бе облегнал на една от стените, не се притесняваше, то тогава и Алексий нямаше защо да го прави.
– От името на принца и наследник на трона на Атлантида, приемам – отвърна Конлан.
Думите бяха официални, но блясъкът в очите му го издаваше. Конлан и Вен напълно бяха приели Джъстис като част от семейството им, като техен доведен брат и така бе най-добре.
Райли се усмихна и макар че бе изморена, усмивката ѝ искреше като хиляди морски звезди.
– Престанете с това сковано и официално поведение, момчета. Името му… – каза тя и поднесе вързопа към Джъстис – е Ейдън. Нека да не използваме нарицателни като принца и наследника, след като тежи едва три килограма. А и Ейдън иска чичо Джъстис да го подържи.
Войнът изгледаше смаян.
– На нас? Доверяваш се на нас… на мен… със сина си?
Кийли коленичи до Джъстис.
– Разбира се. Защо да не го прави?
– Поеми племенника си, Джъстис – каза Конлан. – На този ден, дори всеки ден, жена ми ще получава каквото пожелае.
Райли се усмихна на принца по такъв изпълнен с любов и разбиране начин, че Алексий се почувства като нарушител, макар стаята да бе пълна с мъже и жени.
Бавно и колебливо Джъстис се пресегна към бебето. В момента, в които го взе в прегръдките си, на лицето му се изписа пълна почит.
– Придържай главичката, скъпи – напомни му Кийли. – Бебетата не могат да държат главата си, поне не и няколко месеца.
– Истината е, че има огромна глава – изтъкна Бренан, като изгледаше някак вглъбен. – Може би вратлето му е прекалено малко, за да издържи тежестта ѝ.
Райли, Кийли, Ерин и Мари избухнаха в смях.
– Бренан, да не наричаш сина ми главчо? – попита Райли, когато успя да си поеме дъх.
– Пропорциите са някак си несъразмерни – Алексий се приближи и намигна на Конлан и Райли. След това се усмихна и на Ерин. – Може да е взел от гените на мутанта Вен.
Воинът изръмжа, а Ерин поклати глава и се усмихна.