Работата с мъж от Джорджия определено беше преживяване за момиче от Средния запад.
Тя потърка потните си ръце в дънките си и Сам присви очи.
– Няма за какво да се притесняваш, Грейс. Всички те изпитват страхопочитание към теб.
– Към мен ли? Защо?
Сам игнорира въпроса ѝ отговори на следващия, който остана неизказан.
– Важният ти треньор все още не е пристигнал.
Пеперудите в стомаха ѝ, които бяха с големината на фламинго, се успокоиха и тя въздъхна.
– Добре. Първо, нека да се запознаем с тях и да ги приветстваме. Убедена съм, че Алексий също ще желае да се запознае с тях, затова ще ги интервюираме, когато и той пристигне.
– Устройва ме – съгласи се Сам и отново тръгна по стълбите. – Ще ми кажеш ли защо този мъж те вълнува?
Нямаше защо да отрича, Сам бе като ловджийско куче.
– Веднага щом разбера, ти ще бъдеш първият, на когото ще кажа.
* * *
Час по-късно Грейс се извини на новобранеца, който ѝ задаваше безброй въпроси, и се отправи към масата за напитки, за да си налее чаша горещ чай или кафе. Новите попълнения наброяваха едва дузина. Жалка цифра, но с всеки изминал ден желаещите намаляваха, откакто преди два месеца така нареченият „инцидент“ или огънят, който опожари комплекса на бунтовниците в северна Калифорния, не ги разколеба. А същата седмица изтичане на газ отне животите на двадесет и шест бунтовници в Колорадо, така че нежеланието да се присъединят към редиците им растеше.
Грейс не можеше да ги вини. Повечето от тях имаха семейства и приятели. Близки, които щяха да скърбят за тях, ако паднеха в бой, дори и в името на свободата. За разлика от нея, тя си нямаше никого.
Сложи повече захар и сметана в ароматното си кафе. Бе едно от нещата, които бяха лукс за нея. Докато го разбъркваше, си дръпна конско номер 67. Това, в което на героинята се отказва да се поддаде на вълната от самосъжаление, която я връхлита. Не беше напълно сама. Имаше приятели: Мишел, Куин, Джак, сега и Сам, а също и…
– Здравей, Грейс.
Подскочи, когато чу гласът, който цяла сутрин очакваше със страх. Кафето се разля по ръба на чашата и опари пръстите ѝ.
– Ох!
– Не очаквах такова посрещане, но ти винаги ме изненадваш.
Смехът обагри гласа му, докато не стана плътен и тъмен като кафето.
Грейс си каза, че тръпките, спускащи се по гърба ѝ, са реакция на студа. Не бе възможно да бъде толкова страховит наяве, както в спомените ѝ. Беше привличане, породено от адреналина, нямаше друго обяснение.
Смени изражението си на такова, което приличаше повече на приятелско, а не неутрално, остави кафето на масата и се обърна към него.
– Добре дошъл, Алексий. Радвам се, че си тук. Отново ли пристигна през магическия портал?
Не е било заради адреналина.
Алексий бе висок, с широки рамене, слаб, но надарен с точната мускулна маса и попадаше в типа, който тя смяташе за неустоим. Но не това бе нещото, което видя веднага. Никой не забелязваше първо това.
Ярката светлина превръщаше гъстата му копринена коса в разтопено злато, а обезобразеното му лице почти я стресна. Бе го виждала и преди, но само през нощта. Винаги в тъмното. Безмилостното зимно слънце хвърляше тъмни сенки по зле заздравелите му рани. Лявата част на лицето му бе обезобразена от челото до брадичката. Единствено лявото око и носът му не бяха „украсени“ с белези. Дясната страна обаче бе съвършена: беше както контраст, така и подигравка на лявата.
Половинчатата усмивка, която се бе настанила на устните му, изчезна, когато проследи взора ѝ, а Грейс се почувства много засрамена. Колко ли дълго е трябвало да търпи погледите и спекулациите? Още по-лошо, що за мъчение и неописуема болка е преживял, за да се сдобие с такива белези?
Свитите му очи бързо смениха цвета си към наситеносиньо, напомнящо ѝ за морска буря, и отговориха на въпросите ѝ. Прекалено дълго и невъобразимо много.
– Не, взех трамвая – отговори на въпроса, който по-рано бе задала, но напълно забравила. – Екскурзията беше невероятна. Знаеше ли, че Сейнт Августин е най-старият европейски град в Щатите? И че за първи път е бил посетен от Понсе Де Леон през 1513 година?
Усмихна се, благодарна за безмълвно дадената ѝ прошка.
– Зная. Прекарах доста дълго време в изучаване на града, след като решихме да се установим тук.
– Всеки път, когато се замисля, се сещам колко е млада страната ви. Кафе?
Грейс примигна.
– Какво? Не, благодаря, имам си.
– Искам да кажа, би ли ми сипала? Кафе?
Усети как страните ѝ се зачервиха, убедена бе, че щяха да са в това състояние по време на цялата визита на Алексий в Сейнт Августин. По дяволите, тя бе на двадесет и пет, трениран боец. Вече и командир. Не глупава тийнейджърка, която за пръв път си пада по мъж. Независимо че той се целуваше като изгладняло животно, което поглъща вечерята си, а тя бе тази вечеря, неговият пир.