Усещане за съчувствие, ярост и ужас премина през тялото ѝ. Тя понечи да отвърне, но той поклати глава.
Знак за предупреждение или отрицание.
– Не търся съчувствието ти и няма да приема съжаление. Никога не съм споделял и един детайл за времето, което прекарах там, и никога няма да го направя. Но трябва да знаеш, че ако продължаваш да ме предизвикваш, ще освободиш звяр, какъвто никога не си срещала. Вярвам, че тогава нещо в мен се пречупи и все още е някъде там в мен. Вътре, в границите на това, което някого определях като желание.
Грейс не знаеше какво да отвърне. Какво да направи. Но осъзнаваше, че трябва да каже или да стори нещо, което да прогони болезнената самота в очите му.
– По-силна съм, отколкото изглеждам – призна тя и му се усмихна. – Въпреки че на ринга изобщо не те затрудних. Бива ме да поправям счупени неща. Макар че досега не съм пробвала с хора.
Без да го очаква, Алексий я пусна и отстъпи назад.
– Не ти се налагам, моя красива Грейс. Ще се опитам да те избягвам, докато приключи мисията. Имаш думата ми. Моля те, приеми най-искрените ми извинения относно неуместното ми държание.
Преди да успее да измисли подходящ отговор, той ѝ обърна гръб и тръгна напред. Грейс искаше да го последва, но трябваше да бъде внимателна. Все още не знаеше какво наистина му се е случило. Какво не му беше наред. Колко много ярост и омраза крие зад великолепното си лице. Но за нея белезите му бяха подобрение, което превръщаше класическата красота в по-грубовата. Затова бе наложително да бъде много внимателна.
Грейс го наблюдаваше, докато Алексий се отдалечаваше от нея, а тялото му се извисяваше гордо и могъщо, осъзнавайки, че той я бе отхвърлил преди тя да направи същото. Но всъщност искаше да я защити. Защитаваше и себе си.
Защитите ѝ се срутиха. Предпазлива, как ли пък не. Тръгваше след него.
– Алексий! – тръгна към него, а след това се затича, докато не го настигна. След това вдигна ръце към лицето му, с желание да го докосне. – Недей. Не ми се извинявай. Не се дръж с мен като с крехко същество. Не бягай от мен. Смятам… мисля, че между нас има нещо и искам да ми дадеш време да разбера какво е то. Животът е кратък…
Сетне се спря и се засмя гръмко.
– Тоест, животът може и да не е кратък за теб, но за мен, за хората е такъв. Преди десет години научих един много горчив урок. Дай ми шанс да бъда повече от твой съюзник.
– Повече? – попита.
Грейс свали ръцете си и отстъпи, засрамена от предложението си. За каква се смяташе? За психолог? Как изобщо можеше да си помисли, че би могла да предложи нещо на този мъж, който, изглежда, бе преживял нещо ужасно?
– Аз съм идиотка – прошепна и затвори очи. – Пълна идиотка.
– Силно се съмнявам, но все пак защо смяташ така? Грейс? – той я хвана за ръката и се вгледа дълбоко в очите ѝ.
Очите му бяха станали черни, но в центъра на зениците му блестеше странна синьо-зелена светлина. Знаеше, че очите на атлантите менят цвета си в зависимост от настроението им. Но този син пламък бе нещо ново за нея.
– Грейс?
Тя премигна. Имаше чувството, че погледът му я бе хипнотизирал.
– Вероятно ще успеем да го караме по-бавно. Да разберем, да открием дали това нещо между нас си заслужава. Не мисля, че ставам за сериозна приятелка.
Този път той премигна, а след това на лицето му се настани широка усмивка.
– За приятелка? – повтори бавно. – Боговете да са ми на помощ. Не мога да повярвам, че се налага да говоря с Аларик за това.
– Какво? Какво общо има Аларик?
Алексий се наведе и я целуна по челото, а след това се поклони.
– Както сама каза, нека да го караме по-бавно. До утре, ми амара.
След това се завъртя и се затича към двора, а след миг скочи във въздуха и прие формата на мъгла. Грейс наблюдаваше с интерес как блестящият облак, който допреди малко бе воин на Атлантида, се носеше във въздуха.
Това сложи край на разговора им.
Фукльо.
Глава 9
Вашингтон, Примусът, по-късно същата вечер
Вонос, лидерът в Примуса, изглади една гънка на ръкава на сакото си Армани, а след това огледа стаята, в която се намираше. В погледа му не се четеше нищо друго освен триумф. Усмихна се, когато се подписа на документа пред себе си.