Вонос, действащият Приматор.
Онзи глупак Барабас се бе задоволил с нищожната титла на сенатор, докато бе глава на Примуса. Но нито едно прозвище, дадено му от човеците не би могло да опише Вонос. Най-силният играч, с когото вампирите някога са разполагали. Първата му работа, като новоназначен водач на Примуса, бе да навести човешките лидери на Сената и Камарата на представителите.
Всички те настръхнаха, когато мина покрай тях.
Вонос копнееше за политическа власт. Всички удоволствия повяхваха с времето. Той, като същество, живяло векове, повече от всеки друг умираше за тази игра. Животинската страст и нуждата от насилствено хранене както от кръвта, така и от чувства, които поглъщаха вампирите след определена възраст, изглежда, го бяха пропуснали. Явно скромният живот, който водеше като човек, го бе последвал дори и след смъртта. Но никога нямаше да научи дали наистина бе така. Във всеки случай това бе само едно упражнение за мозъка. Нямаше нужда да анализира причините, които го правеха по-висш от останалите вампири, без значение от възрастта им. Стигаше му само да ги приеме.
Нямаше как да не се притеснява за визитата на някой, когото бе невъзможно да анализира. Богинята на хаоса и нощта му бе наредила да я изчака, за да обсъдят стратегията им. За съжаление, Вонос можеше да се сети за хиляди неща, които предпочиташе да прави, вместо да обсъжда планове и стратегии с Анубиса.
Като например, да извади кучешките си зъби с клещи.
Не я искаше около себе си, не защото бе прекалено чувствителна, както повечето жени, или защото само с една мисъл можеше да превърне цялото му съществуване в неспираща болка и агония. Не, най-големият му проблем с Анубиса, беше, че тя бе напълно ирационална. Заради прищевките си бе в състояние с лека ръка да разруши планове и стратегии, градени повече от десетилетие. Манията ѝ, свързана с кралското семейство на Атлантида, граничеше с лудост. Въпреки че лудостта бе качество, което господарката на хаоса притежаваше. Така че всяко едно нейно действие близо до реалността, бе противоречиво.
Опасно бе да се чуди. Дори и да мисли за такива неща. Най-вече сега.
Единственият знак за пристигането на Анубиса беше рязката смяна на температурата в центъра на кабинета на Прумиса. Сковаващ мраз обхвана бюрото му от тиково дърво. Изглежда, че този път щеше да влезе със стил, което също даваше информация, която му подсказваше за настроението ѝ. Знак, дали щеше да преживее срещата с нея или не. Риск, който приемаше всеки път, щом се срещаше с богинята.
Но наградата не идваше без поемане на рискове, а през всичките му векове бе залагал какво ли не, но винаги постигаше своето. Царете и диктаторите винаги падаха. За него Анубиса бе най-голямото предизвикателство.
Сведе глава и зачака. Във всеки случай трябваше да внимава с начина, по който показваше раболепието си пред нейното божествено величие. Ако се поклонеше прекалено ниско или коленичеше на земята, тя щеше да го смачка и да го приеме за някой, които не заслужаваше времето ѝ. Ако ли пък изобщо не ѝ покажеше почитта си…
Преди време бе чул за такъв куражлия. Одран и кретащ в пещера.
Напрежението във въздуха се промени и той разбра, че тя е пристанала.
– Добре ти стои, мили мой, Вонос. Доказателство за издигането ти като моя дясна ръка – каза му тя.
Гласът ѝ не беше никак обикновен, но кой ли би очаквал нещо обикновено у богиня. В този глас, който бе тъй мелодичен, можеше да се чуе камбанения звън на дебнещата смърт, която танцуваше като труп, окачен на скеле.
Дори и той, немъртъв от хилядолетия, усети как собствената му плът потрепна, опитвайки се да избяга от стаята, подплашен от гласа ѝ.
– Благодаря ви, господарке – най-накрая се осмели да вдигне глава.
Неземната ѝ красотата бе нещо, което една смъртна не притежаваше. Косата ѝ, стигаща до ханша, бе тъй черна, че на светлина къдриците ѝ придобиваха син нюанс. Лицето ѝ беше перфектно – като скулптура на паднал ангел, изпратен в ада, задето богохулствал срещу останалите ангели и дарбите им.
Но красотата ѝ, както винаги, не го впечатли. Никога не си бе падал по жени, така че тази му наклонност остана с него дори и след трансформацията му. Тя, разбира се, го знаеше, но не пропускаше възможността да го предизвика. Отказваше да разбере защо някой мъж, а дори и жена не биха били привлечени от нея. Това едновременно я побъркваше и забавляваше. Вонос смяташе, че точно това е загадката, заради която все още не го е убила.