Аларик сви рамене.
– В никакъв случай не искам да омаловажавам проблема ти, но в сравнение с враговете, които ни дебнат на всяка крачка, твоето затруднение изглежда някак си незначително.
Алексий скочи като ужилен.
– Не омаловажавай клетвите, които дадох онзи ден! Знаеш колко изстрадах. Ти сам видя какво ми причиниха, когато претърси съзнанието ми, за да се увериш, че не са ме покварили.
– И все пак дойдох, нали? – чертите на лицето на Аларик станаха груби и той също се изправи. – Ако имахме време и душата ми не беше… Не! Няма време, а и е безсмислено да се обиждаме.
Жрецът се обърна към воина и Алексий долови съпричастност дълбоко в сребристозелените му очи.
– Клетвите, които даде – обещанията, в които се закле – са само за теб. Аз бях просто техен свидетел, като твой жрец. Въпреки че се намирахме в храма на Посейдон, тези клетви не бяха дадени пред него. Той не би искал да ги положиш. Само от жреците се изисква да дадат клетва за безбрачие – продължи, но гласът му загрубя. – Независимо какво Кийли е видяла във видението си, не успях да намеря доказателство, което да потвърди думите ѝ, че някога на жреците им е било позволено да се женят и да имат семейства.
Алексий бе наясно, че Аларик мисли за Куин, но не знаеше как да го утеши. Но за сметка на това знаеше, как да помогне на един мъж. Неговият дългогодишен приятел и побратим.
– Твоето приятелство и напътствията ти ме спряха да се самоубия след двете години, прекарани в плен. Ако има нещо, с което мога да ти помогна, каквото и да е…
– Не е проблем, който мечът и кинжалите ти биха могли да решат – отвърна Аларик. – Трябва да се справя сам. Обаче не трябва да те поставям в дилема. Клетвите, които даде по време на ритула, не бяха без причина. Те предпазват всеки, които би бил в опасност заради мрака, който си поел в душата си. Би трябвало да си зададеш въпроса дали си победил този мрак? Или дали би рискувал жената, която желаеш, за да задоволиш ниските си страсти?
– Не зная какво да ти отговоря – отвърна Алексий и вдигна ръка във въздуха. – Просто не знам.
– Добре тогава. Но докато решиш, ще е по-разумно да стоиш далеч от Грейс – посъветва го Аларик. – Също така мога да ти предложа да те освободя от клетвите ти, след като са дадени само и единствено през мен – жрецът вдигна ръце и силна, и блестяща сребриста светлина се появи пред него. За секунда обгради Алексий и изчезна.
Воинът трябваше да признае, че Аларик го впечатли. Дори за миг се почувства някак си… различен.
– Какво беше това? Някаква магия за освобождаване от клетви?
– Не. Просто трик със светлината. Вярвам, че би искал нещо по-официално, а не в стил Вен. Като например „Добре, давай“ – отвърна Аларик, а на устните му се настани почти незабележима усмивка. – Изглеждаше доста внушително, нали така? Какво да ти кажа, типични трикове за висши жреци.
Алексий се вторачи в Аларик, чувствайки се като пълен идиот. След това няколко пъти премести погледа си между вълните, които се забиваха в кея, а сетне отново към жреца.
– Мога да те хвана и да те хвърля във водата, преди да си успял да направиш някои от твоите магически трикове, висш… плъх такъв.
Аларик ококори очи за момент, а след това наклони глава настрани и се засмя.
– Ако някой можеше, то определено щеше да си ти.
– В общи линии отговорът на въпроса ми е нещо от рода на „отговорът се крие в теб, щурче“, нали? – попита Алексий и хвърли камък във водата.
– Точно така.
– Ако питаш мен, това е една голяма глупост.
Аларик отново се засмя.
– Добре дошъл в моя живот. Трябва да се отбиеш, когато старейшините желаят да предскажа какво ще се случи всеки един ден през следващите стотина години.
Точно тогава, звукът от падащи камъни ги предупреди за нечие чуждо присъствие и двамата атланти се обърнаха едновременно към опасност, но се успокоиха, когато видяха усмивката грейнала по лицето на тъмнокосата жена. За секунда, Алексий я помисли за Куин. Но истината бе, че никога не бе виждал лидерът на бунтовниците да се усмихва.
Беше Мишел, най-добрата приятелка на Грейс.
Аларик се поклони ниско.
– За мен е чест да ви срещна отново, лейди Мишел.
Тя се засмя и протегна ръце към него, а изпълнените ѝ с живот сини очи светеха, огрени от леката светлина на изгрева.
– Каква ти лейди Мишел? Та ти спаси живота ми, красавецо – смъмри го тя.
В гласа ѝ се долавяше лондонски акцент, но също така и нещо от Северна Англия. Може би Уелс. Мина доста време, откакто за последно беше в Обединеното Кралство. Може би трябваше да отиде пак.