Като например сега.
Сам.
Гласът на Мишел успя да го измъкне от фантазиите му.
– Наведи се и ме прегърни, Аларик. Сега се връщам от Лондон и мога да ти кажа, че няма директни полети до този скъпоценен град.
Алексий гледаше с отворена уста, докато тази малка пакостница прегръщаше Аларик. По-странното бе, че той ѝ отвърна.
Здравей, паралелна реалност.
По всичко си личеше, че ненаситната страст, която изпитваше, бе смазана от мисълта, че Аларик прегръща човек.
След това той се обърна към Мишел, чието лице все още грееше.
– Здравей, Мишел от Сейнт Луис. Добре дошла. Виждала ли си Грейс?
Жената се засмя шумно.
– По-точно Мишел от Лондон, която от време на време е в Сейт Луис. Не че много ми се искаше да ходя в онзи скапан град – след това вдигна рамене. – На едно момиче му трябва повече от разкъсано от вампирите гърло, за да се откаже да стъпи в Сейнт Луис.
– Но виж – продължи тя и вдигна брадичка, за да могат да видят шията ѝ, по която нямаше и една драскотина, – Аларик напълно ме излекува. Сега нямаше да съм тук, ако не беше ти, скъпи – обърна се този път към Аларик. – Най-малкото, което можеш да направиш, е да ми позволиш да те почерпя със закуска. Искам да кажа, да почерпя и двама ви. Грейс ще се присъедини към нас, веднага след като приключи с важните си лидерски задачи.
Тя протегна едната си ръка към Аларик, а другата към Алексий и тръгна напред. И двамата я следваха, покорени от личността ѝ и приказките за полети, престои, ужасни обърквания с билети, влакове и какво ли още не. Докато изкачваха хълма към голямата порта, жрецът срещна погледа на Алексий.
Аларик. Великият, ужасяващ, всемогъщ Аларик. Онзи Аларик, които можеше да те убие с поглед, се хилеше като някой новак.
Дори и Посейдон не би повярвал на това.
Глава 11
Грейс ритна един от столовете в офиса си. Той се понесе във въздуха и падна настрани, с което, честно казано, не постигна нищо. Ужасният звук не ѝ помогна с главоболието и определено не намали раздразнението ѝ.
Нямаше новини от Куин и Джак. Магическите пари, с които щеше да нахрани новите попълнения, не се бяха появили в банковата ѝ сметка. И като се замислеше, че само половината новаци ставаха…
Миналата нощ се беше случило още едно нападение, само че този път в Маями. Вината била на подивели шейпшифтъри пантери, които са убили поне дузина човеци. Но както мазния водещ бе отбелязал, смятало се, че хората са били част от огромен наркокартел.
В превод: На никой не му пукаше. „Ура“ за шейпшифтърите. Специалните части биха могли да ги намерят в израз на добра воля, но никой не би се ровил прекалено надълбоко, за да разбере, че това бе поредното парче от пъзела. Вампирите бяха твърде умни и никога не биха изпратили шейпшифтърите, чиито мозъци са промили след някой случаен. Очистваха утайките на обществото. Хора, които не биха липсвали на никой в средите на закона.
Обикновените жители на Маями вероятно гледаха на това с безразличие. Може би дори се радваха, че съдбата се е намесила и е изправила убийци на пътя на побъркани наркопласьори. Все пак жертвите не бяха „доблестни мъже и жени“, така че на кой му пука?
– С тази скорост, ние ще станем жертва на следващото клане, преди някой да осъзнае, че искаме да направим нещо по въпроса – изкрещя Грейс и отново ритна стола.
Задавени звуци привлякоха вниманието ѝ и когато тя се обърна, видя Сам, който се бе облегнал на касата на вратата и се хилеше. Мъжът, както винаги, носеше обикновена блуза и избелели дънки, а бялата му коса изглеждаше толкова сплъстена, сякаш не бе ресана поне седмица. Добрият, стар Сам.
– Крещим срещу телевизора, а? Действа ли? И ако столът се нуждае от малко бой, брой ме. Навит съм – каза ѝ провлачено.
Жената погледна към него, но не прекалено бясно, за да се чувства засрамена.
– Още една, Сам. Същата атаката като миналата седмица, когато подивели шейпшифтъри мечки нападнаха бар „Харли Байкър“ на запад от нас. Още едно така наречено нападение, за което на никой не му пука, защото е скрито зад мотото „изтребление на престъпниците“.
Той се втрещи и развеселеното му изражение посърна. За секунда се преобрази от веселяка във водача, който безброй пъти е водил битки със смъртта, като лидер на Специалните части.
– Кога? Къде? Казвай! – нареди ѝ той.
Погледна към компютъра, на който Грейс досега гледаше новините, и се пресегна към мишката, за да увеличи звука. Двамата наблюдаваха как един дружелюбно изглеждащ репортер, който стоеше до небрежно облечен мъж, излизаше от някаква сграда. Надписът в ъгъла гласеше, че това е националният резерват „Биг Сайпръс“.