Но стилът на обличане на Мишел, бе доста по-добър. Куин носеше дрехи, които може би бяха откраднати от бездомница. Мишел бе отворена и приятелски настроена, а Куин – мрачна и недоверчива. Цинична и самотна.
Но нищо на света не беше способно да изтрие образа ѝ, аромата ѝ и вкуса ѝ от душата му. Аларик стисна чашата си и чаят му започна да ври и да образува кръгове, които се въртяха обратно на часовниковата стрелка.
Внезапно нежна ръка докосна неговата.
– Отново ли мислиш за нея?
Стреснат от неочаквания въпрос, Аларик пусна чашата и погледна към Мишел.
– За кого?
Мишел отново се усмихна, но този път усмивката ѝ бе пълна с тъга.
– Куин. Чух… забрави, няма значение. Глупави клюки. Не можеш ли да отидеш при нея и да обсъдите това между вас?
Аларик постави изражението си на главен жрец като щит, също както правеше и с одеждите си.
– Не знаеш нищо за отношенията ни! – отвърна той и съжали за думите си, когато тя трепна, изненадана от арогантния му тон. Незнайно защо, харесваше тази жена и не искаше да я нарани, обаче… – Позволяваш си твърде много.
– Знам. Този ми навик е ужасен. Не всички британци обичат да си врат носовете където не им е мястото, нали така? Просто винаги ме е бивало да оправям проблемите на приятелите си, макар че не мога да направя същото за себе си.
В този момент, жена, която се намираше зад малко прозорче, каза някакви числа и Мишел се изправи.
– Ние сме.
Преди Аларик да успее да я последва, тя се върна с поднос с храна. След като Мишел седна, Аларик осъзна какво всъщност му беше казала.
– Твоите приятели? Смяташ ме за свой приятел?
Мишел кимна, докато държеше вилица с палачинки.
– Разбира се, че сме приятели. Не са много хората, спасили живота ми. Ти си член на една елитна група от трима. Ти, Грейс и Алексий.
– За мен е чест, че ме наричаш свой приятел, макар че не ми дължиш нищо заради едно просто изцеление. Но не се нуждая от помощ относно проблема, който спомена.
Мишел отпи от чая с аромат на жасмин. Макар и слабо, уханието му бе достатъчно, за да докосне сетивата на Аларик. Не можеше да отрече, че ѝ подхождаше.
– Може би го правя, за да успокоя душата си – призна тя. – Преди броени дни, когато бях в Лондон преживях ужасна раздяла. На Франки не ѝ хареса идеята за захвърля живота си там, за да се боря срещу потисниците и ми постави ултиматум.
Аларик реши да не се намесва и насочи вниманието си към палачинките си.
– И ти си избрала да си тръгнеш?
– Тук съм, нали така? – отвърна тя, повтаряйки думите на Алекий. – Никога не съм била сериозна относно любовния си живот, но мисля, че Франки разби сърцето ми.
Аларик се наведе през масата и я хвана за ръка.
– Кажи ми къде живее този Франки и веднага ще сложа край на живота му.
Тя ахна и се вгледа в очите му, но когато сметна, че той се шегува, започна да се смее.
– Толкова си лош. Не, благодаря, но не бих искала да слагаш край на живота ѝ заради мен. Тя е страхотна жена и си прекарвахме чудесно, докато бяхме заедно последните няколко години. Обаче осъзнах, че е време да продължа напред и да ѝ дам възможност да открие някой, който би ѝ предложил по-добър и не чак толкова опасен живот.
Аларик реши, че този разговор бе към края си, защото му напомняше за нещо.
– Безопасността е една илюзия – каза той и бутна стола си назад, за да стане. – Трябва да тръгвам.
Мишел започна да се смее и се пресегна към чантата си.
– Добре, нека само да оставя бакшиш.
А, да. Плащане. Постоянно забравяше навиците на простосмъртните.
– Подготвен съм за това. Ако ми позволиш? – тогава Аларик пусна няколко монети на масата, радостен, че се е сетил да ги вземе със себе си.
Погледът на Мишел се местеше ту към него, ту към монетите.
– Аларик… по принцип бакшишите, които оставяме, не съдържат безценно злато – обясни тя, след което ги взе. – Аз ще се погрижа.
Жената постави няколко зелени банкноти на масата, след това тръгна и му върна монетите.
– Ще ми е трудно да го обменя. Леле! Защо не ги задържиш, а през това време ще се опитаме да ти намерим подходяща валута.
– Моля те, приеми тези монети като отплата за закуската – каза той с чувство за превъзходство. – Мисля, че ще успееш да ги… обмениш.
Мишел помаха на сервитьорка, която вероятно отиваше към масата им, за да я изчисти и да преброи зелените хартийки. Каква странна система.
Аларик последва Мишел, когато тя тръгна по пътечката, намираща се зад форта. Атлантът забави широките си стъпки, за да поддържа нейното темпо. Нямаше да се превърне в мъгла и да изчезне, докато се намираше на оживена улица. Не ѝ без да предизвика какофония и да постави Мишел в неловка ситуация.