Никога нямаше да ѝ позволи да избяга. Щеше да я държи в плен.
Фантазиите изчезнаха, щом осъзна тежестта на мислите си. Да я държи в плен, също както той някога бе държан от Анубиса и нейните Отстъпници. Наистина ли искаше това? От това ли се нуждаеше? Да я обрече да се търкаля и гърчи в разрушителните удоволствия на принудата и робството?
Внезапно изпита неистовото желание да я докосне. Нуждаеше се от силата и невинността ѝ, за да прочисти тъмните и изкривени частици от душата си, овъглена от мерзостите, които му бяха причинили.
Взе лицето ѝ в ръце, така му се искаше в този момент да са сами. Желаеше да запечата изненаданата ѝ въздишка с целувка.
– Грейс – изрече дрезгаво. – Не мога да го направя. Не мога да се занасям с теб, сякаш няма нищо между нас. Все едно дремещото чудовище, звярът, подвластен на страст и копнеж, не заплашва да опустоши бариерите и самоконтрола ми. Ще изпълня ролята, която му възложиш, но те умолявам да не си играеш с мен. Маската, която постоянно носех, пада, щом ти си наблизо. Не съм някое опитомено и омаломощено животно, което можеш да потупаш, а след това да дразниш. Аз съм мъж, воин, който през стотиците си години живот е вземал каквото иска.
Грейс стоеше неподвижна, но тялото ѝ трепереше от емоцията, която се страхуваше да назове. Звуците от новобранците, които си бърбореха, тренираха и се разхождаха, се снишиха до глухо жужене. Докато двамата стояха, без да изрекат и дума, в центъра на тази странна за тях картина, а секундите се превръщаха в минути, мълчанието на младата жена сломи воина и надеждата, която се таеше в душата му, се превърна в пепел.
Нямаше как да очаква нещо повече. Бе пълен глупак, за да се надява на каквото и да било. Грейс бе наследница на Диана. Заслужаваше повече от един сломен воин.
Заслужаваше някой по-добър от него.
Мъжът я пусна и тръгна нанякъде, но тя бе достатъчно бърза и го хвана за ръката, за да го спре.
– Не искаше ли точно това? – дишаше тежко, сякаш досега бе тичала.
Но дали към или далеч от него.
– Искам да те видя как изстрелваш тези стрели – отвърна той и силната хватка, която стискаше дробовете му, се отпусна. – Искам световен мир, свобода от тиранията и голямо парче пай с ядки пекан. – Наведе се, докато лицето му не бе на милиметри от нейното. – Искам теб!
А след това Алексий се дръпна от нея, отдалечи се и извади един от кинжалите си, защото, ако я целунеше, нямаше да може да се спре и щеше да я вземе пред погледите на всички.
– Спомена предизвикателство?
Грейс вдигна брадичка и си пое дълбоко дъх. След това бавно извади една стрела от колчана, който се намираше на гърба ѝ.
– Ти си на ред, приятелю. Вечерята ще е от теб, но паят е мой.
Провикна се и нареди на Сам да освободи пространството пред мишените, а след това през рамо хвърли една изкусителна усмивка към воина.
– Ако желаеш, може да започнеш пръв. Нали знаеш – възрастта преди красотата – каза му тя и започна да се смее. – Въпреки че смятам, че и относно красотата ме биеш. Определено ме хвана натясно.
– Хванал съм те натясно – отвърна той бавно. – Харесва ми как звучи.
Мишел, Сам и още десетина новобранци се подредиха около двете им страни и започнаха да викат името на фаворита си и да правят залози.
Грейс се усмихна и поклати глава.
– Покажете малко уважение, губещият ще плати вечерята.
Тя изправи лъка, сложи стрелата, точно там, където искаше да бъде. Лъкът бе като нейна втора природа, продължение на ръката ѝ. Гърдите ѝ също се надигнаха при движението и изпънаха материята на блузата ѝ, а устата на Алексий отново пресъхна, но този път причината бе друга.
Поклони се на новобранците, след това на Грейс и каза:
– След вас, милейди.
Тя се наведе към него и в момента, в който разтвори съблазнителните си устни, първобитният мъж в него инстинктивно се приближи, за да чуе какво щеше да му каже.
– Има нещо, което трябва да знаеш за мен, Алексий. Подбирам целите си много внимателно и абсолютно никога не пропускам – каза тя, а гласът ѝ бе така тих и опияняващ. – И в този момент се прицелвам към теб.
След тези думи се обърна, опъна тетивата и стрелата полетя. За да оправдае думите ѝ, стрелата се заби точно в средата на мишената, която се намираше на около осемнадесет метра от нея.
Всички започнаха да викат, а мъжът, който имаше щастието да я докосне малко по-рано, извика:
– Точно така, Грейс. Покажи му.
Алексий се озъби, опитвайки се да се усмихне и вдигна един от кинжалите над рамото си, прецени разстоянието до мишената до тази на Грейс и го хвърли с несъмнена прецизност. Кинжалът се заби точно в центъра на червения кръг.