Тя стоеше там, на ръба на парапета, наблюдавайки морето, докато се опитваше да успокои мислите си и да се съсредоточи над заповедите си. Над притеснението, че от доста време не бе чула нищо за Куин и Джак.
И върху срещата с елфа, която бе след два дни.
Но в съзнанието ѝ нямаше място за нито едно от тези неща, а само за Алексий. Мисли за благозвучния му смях, който дори и като такова рядко явление, едва доловимо, я накара да се усмихне няколко пъти по време на вечерята; добротата в очите му, когато тайничко събра остатъците за кучето на Сам, преди да станат и да си тръгнат; за широките му рамене, изпълващи елегантната му риза, която беше така бяла и в контраст с бронзовия тен на тялото му; за линиите на врата му, които се извиваха за да се получи перфектната му изваяна челюст; за дълбоките му сини очи.
Тогава чу тътените от невъзможно високите токчета на Мишел.
– Трябва ли да водим разговора за птичките и печеличките? – Мишел се облегна на стената и съвсем невинно се усмихна на Грейс. – Отбих се до магазина и ти взех няколко презерватива – продължи тя, но снижи гласа си. – Не съм сигурна, дали неговото поколение знае за тези предпазни средства. Не искаш да получиш неочаквано вързопче на щастието право от Атлантида, нали така?
Мисълта, да носи детето на Алексий, се разля по тялото ѝ, като неочакван копнеж, но тази непозната емоция, бе потушена от съпътстващия шок.
– Какви ги говориш?
– Видях как се гледахте – спокойно ѝ отвърна Мишел. – По-точно всички ви видяха. Най-добре е да си подготвена, преди да те завлече в Атлантида или в най-близката спалня. Което стане първо.
Грейс скръсти ръце пред гърдите си и отвърна:
– Знам – най-накрая си призна тя. – Мислиш ли, че не съм наясно. Но моментът е неподходящ. Той има толкова проблеми и е минал през какво ли не… не мисля, че съм му достатъчна. Не смятам, че ще съм достатъчно добра или подходяща, за да му помогна да преодолее преживяното.
Тя погледна надолу през парапета и забеляза Сам и Алексий, които обсъждаха разпалено нещо. Познавайки мъжете, вероятно говореха за края на света или за хокей.
– Има ли хокей в Атлантида?
Мишел премигна с изненада и погледна към Грейс, сякаш е луда. Чудесно.
– Хокей? В Атлантида? Наистина ли мислиш, че ще ме убедиш, че мислиш за хокей?
Осъзнала, че четиримата са сами, Грейс смени темата.
– Къде са останалите? Легнали ли са вече?
– Излязоха, за да опознаят нощния живот в града. Така и не си ги чула, когато са излизали, права ли съм? – Мишел поклати глава. – Без съмнение изгубена в щастливи и сладострастни фантазии.
– Всъщност... – започна Грейс, но замълча.
Беше глупаво и детинско от нейна страна да води разговори за чувствата си. Ако продължаваше така, утре щеше да закача плакати на котенца и дъги по стените на офиса си.
– Знаеш, че всичко е наред – каза нежно Мишел. – Хубаво е да чувстваш. Да желаеш да установиш емоционална връзка с друго освен с лъка си.
– Няма време, нито място за такива неща. Ако сваля гарда, ако започне да ми пука и той не… О, Мишел, не мога да го направя. Искам, но не знам как. – Грейс си пое дълбоко дъх и повдигна рамене. – Както и да е, не мога да подведа брат си, като се разсейвам и забравям за мисията си. Той умря. И всеки ден, в който аз живея, без да се боря, за да спечеля битката, е провал. Провал пред него.
– Миличка – отвърна Мишел нежно и я хвана за ръката, – наистина ли мислиш, че Роби би искал това? Този нещастен, самотен живот? Познавах брат ти, забрави ли? Той бе радостен и жизнен и ти значеше всичко за него. Ако искаш да посветиш живота си на отмъщението, трябва да се запиташ дали той би желал това. Дали би искал убийства и кръвопролития? Може би желае да намериш любовта.
Любов? Беше ли възможно? Как една човешка жена можеше да се влюби в мъж, който щеше да я надживее със стотици години? Безсмъртни ли са атлантите? Не знаеше. Мисълта, че може да остарее до Алексий, а той все още да изглежда така мъжествен и жизнен както в деня, в който се бяха срещнали, я съсипваше.
Не беше суетна, въпреки че трябваше да отреже проклетата си коса. Дори не можеше да си спомни кога за последно си бе слагала червило.
Но да остарее и грохне, докато той продължаваше да бъде млад и изпълнен със сили – не. Не понасяше дори и самата мисъл.
– Невъзможно е. Прекалено е възрастен – бе единственото, което успя да изтръгне между замръзналите си устни.
– Може би. Но тези атланти са истинска магия, Грейс – продължи Мишел. – Може би има решение на проблема ти. В момента мислиш прекалено далеч в бъдещето. Дори не знаеш дали искаш да остарееш с него. Не трябва ли да си дадеш възможност да разбереш?