– Не съм съгласен топките ми да бъдат отхапани от пантера – извика силно Алексий.
След това скочи във въздуха и прие формата на мъгла, така че, когато двете пантери минаха през него, се удариха една в друга. Сам и Мишел продължаваха да стрелят, докато в един момент и трите пантери не лежаха безжизнени в краката им.
Все още в безплътна форма, Алексий прелетя над стените, за да провери какво ги очакваше. Трябваше да знаят, и то още сега.
Беше чисто, поне от тази страна на форта. Но нямаше време да се притесни за останалите части на сградата. Обърна се рязко, когато от другата стана се чуха силни викове и ръмжене на пантери. За него това бе най-ужасният звук, който бе чувал някога. Новобранците, весели и леко подпийнали, се прибираха.
Последва още един писък, но този път зад него. Алексий се обърна, за да види какво се случва и съзря Грейс, която съвсем спокойно изваждаше ножа си от врата на огромната черна пантера. Или може би не толкова спокойно, защото след секунди осъзна, че ръката ѝ трепери.
– Отправят се към новобранците – изкрещя Сам, а Алексий се обърна и с натежало сърце разбра, че само пет от пантерите лежаха мъртви на земята, останалите вече тичаха към двора с една-единствена водеща ги мисъл – смъртта на новите попълнения.
Виковете започнаха преди Алексий да успее да изкачи няколко от стъпалата. Атлантът не изчака, за да види дали Сам го следва, а веднага се трансформира в мъгла, за да застане между нападателите и пагубно неопитната им и необучена плячка.
Воинът слезе по стълбите и застана между шейпшифтърите и човеците. С последни сили се опита да се концентрира, да се абстрахира от виковете и красяците и да се фокусира достатъчно, за да приеме тленна форма.
– Обзалагам се, че не сте го очаквали – каза на една силно изненадана пантера, когато заби кинжала си във врата ѝ, като умишлено сряза югуларната ѝ вена и отстъпи от пътя на струята кръв, с пъргавина, усвоена от години опит.
Твърде много години, изпълнени с битки и кръвопролития.
– Алексий! Насам! – викът на Сам го измъкна от вглъбените му размишления и когато воинът се обърна, съзря как един от шейпшифтърите заби зъбите си във врата на едно от новите попълнения. Боецът се затича натам, но вече бе прекалено късно. С един-единствен натиск, котката проникна в тъканта и костите и започна да размята безжизненото тяло на плячката си, сякаш се опитваше да ги предупреди да стоят далеч.
Още един новак изкрещя, но Алексий не му обърна внимание. Интересуваше го само пантерата, която скоро щеше да умре. Мъртвият човек бе жена, която приличаше на… Смит. Беше Смит. Веселячката, на която бе помогнал по-рано.
Яростта в него бе неудържима, подобна на безмилостен тайфун. Алексий издаде звук, наподобяващ повече писъка и ръмженето на пантерата, отколкото звук, които един човек, в неговият случай – атлант – би издал. Затича се към пантерата, докато ѝ нареждаше да пусне тялото на жената. След това скочи и се озова на гърба на шейпшифтъра. Когато се изправи, заби кинжала си в основата на черепа му и със съкрушителен удар прониза мозъка му.
Отпусна се върху котката, все още стискайки силно дръжките на кинжалите си, след това ги извади, докато разрязваше около кокала. Главата на животното падна на земята. Беше мъртво. Бе го убил. Но това не значеше нищо.
С това си деяние, нямаше как да върне Смит.
А Грейс… помисли си той и незабавно се изправи, за да потърси къде в цялата тази бъркотия се намираше тя. Сам стоеше пред стъпалата, с глок в ръка, а в краката му лежаха две пантери. Един от новобранците беше клекнал до трупа на друга котка, а в ръцете си държеше меча, с който бе пронизал гърдите ѝ.
Петима от новобранцитее бяха на земята. Трима от тях се движеха и се опитваха да се изправят. Двама обаче оставаха зловещо неподвижни.
Но не и Грейс. Не и Мишел.
Не, не. В името на Посейдон, не.
– Къде е Грейс? – извика на Сам. – Къде е тя? Къде е Мишел?
Мъжът поклати глава.
– Мислех, че те е послушала и е останала горе.
Алексий претича през двора. Тичаше така бързо, че краката му едва докосваха горната част на тревата.
– Грейс? Да ме послуша?
Лицето на Сам внезапно се вледени.
– О, не, не. О, не, Грейс.
Но Алексий вече го нямаше. Носеше се безспир, като взимаше четири стъпала наведнъж. Бягаше към истината, която може би нямаше да може да понесе.
– Моля те, моля те, моля те – повтаряше си, докато тичаше към горния етаж.
Но когато вече бе там, гледката на три фигури, притиснати до стената, го спря.