Алексий издаде слаб задавен звук и внимателно се изправи, като след това се подпря на стената. Потрепна, щом ожулената му от ударите ръка докосна студената повърхност, но след това се отпусна на нея.
– Съжалявам – каза той с дрезгав глас. – Той те нарани... барабаните, само ако..., но той те нарани. Толкова съжалявам.
Накъсаната му реч докосна нещо дълбоко в душата ѝ. Арогантността и триумфът, че бе наказал чудовището, ги нямаше. Тя очакваше да са там, но…пробудената му от адреналина ярост изчезна и за първи път, окъпан от лунната светлина, тя наистина го виждаше. Виждаше го ясно и всичките ѝ сетива го желаеха.
Той бе мъж и я бе нарекъл неговата жена. Това че я бе защитил от пантерата, насъскана да я нападне, не го превръщаше в чудовище. Нито пък в недосегаем герой, качен на пиедестал.
А в мъж, който иска да защити любимата жена. Въпреки че не беше жена, която се нуждаеше от каквато и да е защита, го разбираше. Всъщност тя бе тази, която закриляше хората. Приемаше го. Нещо ледено и отдавна забравено в мрака на нейната душа се стремеше към топлината, която той ѝ даваше.
С едната ръка придържаше раната си, а с другата се пресегна към него. Погледът му се промени, а очите му съвсем леко се разшириха, сякаш се страхуваше да се надява. Но след това дойде при нея и внимателно я взе в прегръдките си, държеше я все едно бе прекалено крехка и се страхуваше да не я счупи с грубите си ръце. Допря чело до нейното и остана така няколко минути, подпирайки се на нея, а Грейс усети топлината на прераждането. Може би най-накрая онази метаморфоза, на която се надяваше, се случваше.
Сякаш най-накрая бе у дома си.
Сам прочисти гърлото си.
– Хайде да заведем този грозник до килиите долу и да го заключим. Грейс, имаме две жертви.
– Не! – думите му се забиха в нея като кинжал. – О, не, господи. Кой?
– Младокът от Тексас, онзи който наричаха Броненосеца.
– Рейнолдс! – изрече несъзнателно Грейс, въпреки че не бе разполагала с достатъчно време, за да го опознае добре.
Това, което знаеше обаче разкъса тялото ѝ и по него премина силна болка, която ѝ подсказа, че никога повече нямаше да чуе шегите му за Тексас. Никога повече нямаше да си размени усмивка с веселия и мил мъж, който бе така посветен на каузата им.
Но Сам бе споменал за две жертви.
– А другият?
– Смит – отвърна ѝ той, а лицето му стана още по-сериозно и мрачно. – Алексий се погрижи за нападателя ѝ, но беше твърде късно. Тя… умря бързо, ако това може да те успокои.
Грейс не можеше да си поеме въздух. Не и Смит. Въпреки че бе абсурдно и глупаво, и смъртта ѝ не бе по нейна вина, тя не можеше да не си спомни последните си мисли за нея, мисли, които бяха така жестоки. И само защото се бе държала приятелски с Алексий.
– Беше толкова млада – извика силно и горещите сълзи запариха в очите ѝ. – Не може да е била на повече от двадесет и пет години.
Сам наклони глава и я погледна с изучващо любопитството.
– Миличка – каза ѝ той с нежен глас. – Ти също си млада.
Грейс не бе способна да отговори, да му обясни. Просто стоеше там и клатеше глава, отказваща да приеме чутото.
Сам направи една крачка към нея, за да я успокои, но внезапно размисли. След което бръкна с ръце в джобовете си.
– Двамата с Мишел ще заведем ранените на лекар. Познавам един пенсионирал се военен доктор, който живее недалеч оттук. Каза да му се обадя, когато ми потрябва и ще се възползвам от предложението му. Двамата с жена му ни очакват. Изглежда, тя е голяма клечка сред политиците на Флорида, а и знам, че са били в дома на проклетия Вонос. Може би ще измъкна малко информация, докато добрият доктор закърпи приятелите ни.
Грейс кимна, отчаяно опитвайки се да мисли трезво. И да се концентрира върху това, което трябваше да свърши.
– Все още ли е в безсъзнание? – попита тя и се приближи към пантерата. – Трябва да го носим.
– Аз ще се погрижа – отвърна Алексий. – Това е най-малкото, което мога да направя – след това се наведе и вдигна от земята мъжа, който все още не бе напълно в човешка форма.
Сам го спря, като постави ръка в неговата и се втренчи в него.
– Не трябва само ти да се грижиш за това, синко. Може и да не сме от Атлантида, но правим всичко по силите си и сме на твоя страна.
Алексий спря и на устните му се появи едва доловима усмивка. Може би фактът, че бе наречен „синко“ от мъж няколко века по-млад от него, го развеселяваше.
– Повярвай ми, приятелю. Ако можех да давам почетно гражданство в Атлантида, ти щеше да бъдеш първи в списъка ми. Може да се каже, че си магьосник с този глок. Но тежестта на този главорез, е нищо за мен. Ще съм ти благодарен, ако ми покажеш къде са килиите. А след това ще заведем теб и останалите в дома на твоя приятел лекар.