Грейс тръгна напред горда, че можеше да стои изправена, въпреки че от раните ѝ не спираше да тече кръв.
– Хайде, да го направим.
Тя тръгна по стълбите и сърцето ѝ се разкъса, когато видя колко много бяха ранените и колко сериозно бяха пострадали. Мишел беше клекнала до трупа на Смит и ридаеше. Една буца се загнезди в гърлото на Грейс. Колкото и да я беше срам да си признае, тя така и не бе научила малкото име на Смит.
Бавно тръгна към Мишел, но се спря, когато съзря окървавеното тяло на Рейнолдс. Вратът му бе извит по неестествен начин, а крайниците му сочеха в различни посоки, както играчките на децата. Тя се наведе до него и бавно нагласи ръцете и крака, а след това намести и главата му. Въпреки че и преди бе виждала подобно нещо, я изненада колко беше тежко безжизненото тяло. Но може би тежестта оставаше след смъртта, защото леката и ефирна човешка душа напускаше тленната ни форма и се отправяше към рая.
Място, на което тя никога нямаше да отиде. Никога нямаше да се отърве от черните петна в душата си. Сълзите ѝ продължаваха да се стичат и да падат по блузата на мъртвеца, когато Мишел дойде, за да я прегърне.
– Знам – каза ѝ тя с треперещ гласа. – Не бяха достатъчно подготвени за това.
И тогава бе връхлетяна от прозрението. Грейс се измъкна от предложената ѝ утеха и с усилие се изправи, опитвайки се да не се мръщи, да не показва, че я боли или да крещи от агония.
– Това. Точно това не ми даваше мира. Как са знаели?
Мишел погледна нагоре към нея и наклони глава.
– Как така да са знаели? Те…
– Не. Нямам предвид новобранците. От къде шейпшифтърите са знаели да нападнат точно нас? Направихме всичко по силите си да убедим останалите, че сме група актьори и каскадьори. Дори прекарахме един цял ден в раздаване на флаери за предстоящо представление след два месеца. Защо са нападнали точно нас?
В този момент Алексий и Сам се появиха без затворника си. Кучето на Сам, Блу, бе вързано на каишка. Грейс почти бе забравила за него.
– Къде е бил?
– Затворих го в стаята си и след това не съм го пускал – отвърна ѝ Сам. – Почти бе направил стаята ми на пух и прах, вероятно се е опитал да излезе, когато е чул онези котки.
Блу започна да скимти, а след това да лае, докато дърпаше каишката си, за да се освободи от Сам и да отиде на разузнаване.
– Блу, седни! – остро нареди Сам и кучето седна, а след това легна в краката му.
– Радвам се, че е добре – каза Грейс и радостта за благополучието на този красавец съвсем за миг прогони мъката ѝ. – Знам, че не намирате смисъл в радостта ми, че кучето е добре, след като двама от нашите са мъртви, но е така. Тази нощ нищо няма смисъл. Току-що се питах как така са разбрали, че сме тук.
– Адски добър въпрос – отбеляза Сам. – Някой знае нещо, което не трябва или пък някой от нашите се е разприказвал.
Алексий повдигна рамена и ги остави да се отпуснат с очевидно безразличие, но въпреки това погледът му обещаваше бавна и болезнена смърт на онзи, който ги бе предал.
– По време на война винаги има предатели. Ще ги намерим и ще ги накараме да си платят за стореното.
Мишел изтри сълзите си.
– Може би е било съвпадение.
– Не вярвам в такива неща – отвърнаха едновременно Алексий и Грейс и си размениха поглед, пълен с разбиране и нещо повече.
Неумолима решителност, може би.
– Назначих охрана – добави Сам. – Доналдсън пази затворника, но сме го заключили много добре. Нито пантира, камо ли човек би успял да се измъкне от тези каменни килии. Изглежда, че испанците ги бива само да строят укрепления.
Грейс кимна.
– Добре тогава. Да вървим.
Тя тръгна напред, за да изпрати Сам и Мишел, които щяха да заведат ранените при лекаря. Желязната врата се отвори и двата джипа потеглиха. Алексий вървеше зад тях, стиснал здраво кинжалите си, не спирайки да се оглежда за нова заплаха.
След като всички ранени се качиха в превозните средства, Сам дръпна Грейс.
– Трябва да се направи нещо със Смит и Рейнолдс. Мисля, че няма да искаш това да стигне до полицията.
– Може да ти се стори ужасно, Сам, но нямах никакво намерение да замесвам полицията в това. Но си прав, че трябва да направим нещо, като например да съобщим на семействата им. Не можем да покрием станалото и да ги оставим да се питат какво се е случило с тях.
Грейс осъзна, че говори като лидер, въпреки че не искаше, защото знаеше, че това я води към ямата на моралната неяснота и опити да се самооправдае. Вероятно дори и смъртта бе близо.