* * *
Грейс се държеше с една ръка за Алексий, а другата бе сложила на ранената част от тялото си. Държеше го така, сякаш той можеше да ѝ даде баланс и да я спаси, когато чувствата ѝ я връхлетят с яростна сила. Целуваше я така, както не бе целувал никоя друга. Сякаш тя бе от значение, все едно значеше всичко за него. Сякаш топлината и желанието биха могли да компенсират мрачните и тъмни кътчета в душата му.
Тя се притискаше все по-плътно в него, с желанието да усети ударите на сърцето му. Болката от раната ѝ се превърна в един блед спомен, избелял от страстта и желанието, които я изгаряха цялата. Беше жива. Бе жива и не го беше изгубила. Поне засега това ѝ бе достатъчно. Можеха да държат мрака далеч.
Но изневиделица страстта и копнежът се промениха. Трансформираха се. Метаморфозата, за която се чудеше по-рано, я удари със силата на капризна богиня. Вълнуваща разноцветна дъга с цветовете от целия спектър избухна в, между и около тях. Багрите танцуваха и правеха пируети в сърцето и душата ѝ, следвайки ритъма на страстните им целувки. Объркана от цветове и светлина, неразбираща, но същевременно приемаща случващото се, Грейс понечи да се отдръпне от него, но той я притискаше към себе си, сякаш не можеше да понесе да е далеч от нея.
Грейс изгуби равновесие, дъхът ѝ секна и тя започна да пада, да се извива и върти отново и отново към мрака; към болката, мъчението и огъня. Извика отчаяно, търсейки начин да избяга, но такъв нямаше. Остана ѝ само да пропада отново и отново в пламъците.
Падна върху бариера, която бе твърда като стомана, но с особена еластичност. Знаеше, че всичко това не може да е истина. Някъде дълбоко в съзнанието си осъзнаваше, че все още седи на леглото с Алексий.
Но ако това бе само плод на въображението ѝ, то бе пропито с нечувана доза лудост. Защото в същия момент вървеше сред пламъци, а Алексий стоеше от другата ѝ страна.
Но не беше този Алексий, когото тя познаваше. Бе друг, чиято кожа не бе обезобразена. По-млад Алексий. Не толкова намръщен и по-малко циничен.
И тогава той изкрещя.
Призрачни фигури се спотайваха около пламъците, държейки предмети, които Грейс бе убедена, че не иска да вижда. Видя стомана, причу ѝ се звукът от камшик и тогава съзря воина, окован към една тъмна и някак си блестяща стена, който крещеше ли крещеше.
– Не! – извика тя. – Не, не, не, не искам да виждам това. Твърде лично е. Това са тайните на душата му. Не искам да виждам неговите, както не желая той да вижда моите. Ако това е някакъв вид магия от Атлантида, накарай я да спре.
Изглежда, че думите ѝ значеха нещо за онази тъмна сила, която я доведе тук, защото Грейс започна да се издига. Нагоре и далеч от пламъците и ужасните същества, които размахваха камшиците си. Далеч от неописуемото мъчение, което е преживял Алексий.
Издигаше се, докато огньовете не бяха заменени от изкрящи и светли цветове. Така различни от тези на пламъците долу. Там бе небесносиният цвят на океана – такъв, какъвто можеше да се види в ясна лятна нощ. Както и свежото зелено. Както и рубиненочервеното, което сякаш танцуваше, предлагащо безгрижна радост в разноцветна палитра, която като че ли бе предвестник на чувствата на воина.
Но цветовете не бяха единствените, които се носеха около нея. Виждаше познание, а истината за самия Алексий потъна в душата ѝ, сякаш това бе едно пътешествие през неговата.
Почтеност. Лоялност. Чест. И кураж, тъй непоклатим, формираха същината на самото му съществуване. Мъж, който бе дал всичко от себе си и ще продължава да го прави за благото на другите. Никога не запазвал или искал нещо за себе си.
До този момент.
Някъде в далечината, Грейс усети как Алексий се изправя и отстъпва назад. На цветовете им отне няколко минути да изчезнат, но гледайки го, на нея ѝ се стори, че живее под купол, който постоянно е озаряван от разноцветни фойерверки, сякаш тя самата бе римска свещ12. Погледна към гърдите си, за да се увери, че тези цветове не излизаха от нея и поклати глава, за да прогони фантазиите.
Дълго време не каза нищо. Нямаше думи, които биха могли да опишат случилото се.
Алексий, който се бе подпрял на стената възможно най-далеч от нея, най-накрая проговори.
– Обзалагам се, че се питаш какво се случи току-що.
Тя се засмя силно, щастлива, че вече може да си поеме дъх.
– Благодаря ти, г-н Меко Казано.
На лицето му се изписа същото успокоение, което вероятно изпитваше и тя, и Алексий се засмя.
– Трябва да съм подготвен. С теб винаги трябва да очаквам неочакваното.