— Принцесо, моля те — въздъхна Елора с нотки на раздразнение. — Какво искаш?
— Искам да поговорим за Ло… ъ-ъ, за витрийския маркиз. — Почти бях изрекла името му, но предположих, че тази фамилиарност само ще я вбеси допълнително.
— Смятам, че каза вече достатъчно по този въпрос. — Тя поклати глава и капка мастило падна от върха на писалката й върху писалището.
— Не мисля, че трябва да го екзекутираш — казах аз, повишавайки глас.
— Ти представи вижданията си по един съвършено ясен начин, принцесо.
— Това би било лишено от смисъл, дори от политическа гледна точка — продължих аз, игнорирайки намека й. — Убийството му само ще подбуди още повече набези от страна на витра.
— Витра няма да се спрат, независимо от това дали ще екзекутираме маркиза, или не.
— Именно! — казах аз. — Не е нужно да се конфронтираме още повече. Твърде много хора загинаха вече заради това. Не трябва да допускаме списъкът с жертвите да стане още по-дълъг.
— Не мога да го държа като затворник още много дълго — рече Елора. В един рядък миг на откровеност тя свали маската пред лицето си и едва тогава видях колко е уморена наистина. — Онова, което използвам, за да го задържа… изцежда силите ми.
— Съжалявам — казах искрено, не знаейки как да реагирам на признанието за нейната слабост.
— На Ваше Величество сигурно ще й е приятно да научи, че точно сега търся решение на проблема — рече Елора и в гласа й имаше особена горчивина, когато произнесе думата „величество“.
— Какво възнамеряваш да направиш? — попитах аз.
— Преглеждам договорите от миналото. — Тя потупа купчината книжа пред себе си. — Надявам се да постигнем някакво споразумение, според което ние ще върнем маркиза и в замяна на това ще получим мир. Не знам дали ще спра Орен от посегателствата му над теб, но се нуждаем от известно време преди следващия му набег.
— О! — За момент бях обезоръжена. Не бях се и надявала, че може да помогне по някакъв начин на мен или на Локи. — Защо смяташ, че Орен може да предприеме ново нападение. Витра изглеждат твърде обезсилени в този момент, че да отвърнат на удара.
— Ти не знаеш нищо за витра или за баща си — отвърна Елора снизходително.
— И чия е вината за това? Аз научих за вас само преди около месец. Ако съм в неведение за такива неща, причината е у теб. Ти очакваш от мен да управлявам това място, но не ми казваш нищо за него.
— Нямам време, принцесо! — каза рязко Елора. Когато ме погледна, бях готова да се закълна, че видях сълзи в очите й, но те изчезнаха, преди да се уверя. — Искам толкова много да ти кажа, но нямам време! Достатъчно е да знаеш основните неща. Бих искала да е различно, принцесо, но това е светът, в който живеем.
— Какво искаш да кажеш? — попитах аз. — Защо нямаш време?
— Нямам време дори за тази дискусия. — Елора поклати глава и ми даде знак да си вървя. — Ти имаш много неща за вършене, а на мен ми предстои среща след по-малко от десет минути. Ако искаш да спасиш твоя скъп маркиз, предлагам ти да си вървиш и да ми позволиш да си гледам работата.
Останах там още малко, преди да осъзная, че нямам какво повече да й кажа. Поне този път Елора беше на моя страна и не смяташе да екзекутира Локи. Всъщност беше по-добре да си тръгна веднага, преди да кажа нещо, което да я накара да промени решението си.
Предполагах, че Фин ме чака в коридора, за да ме придружи до стаята ми, но вместо това намерих там Тове. Той се беше облегнал на стената, играейки си разсеяно с един портокал.
— Какво правиш тук? — попитах.
— И аз се радвам да те видя — отвърна Тове сухо.
— Не, искам да кажа, че не очаквах да видя теб тук.
— И без това идвах насам и пуснах Фин да си върви. — Тове се подсмихна самодоволно и поклати глава.
— Ще се упражняваме ли днес? — Приятно ми беше да работя с Тове, но той смяташе, че е най-добре да почивам по ден-два, за да не прегоря.
— Не. — Тове подхвърли портокала, когато тръгнахме по коридора, оставяйки кабинета на Елора зад гърба си. — Сега живея тук и си помислих, че трябва да видя какво става с теб.
— О, добре. — Бях забравила, че Тове ще се премести в двореца за известно време, за да осигури безопасността ми. — И защо трябва да ме проверяваш?
— Не знам. — Той сви рамене. — Ти просто изглеждаш… — Гласът му заглъхна.