— Да не би аурата ми да не е наред днес? — попитах аз, поглеждайки го крадешком.
— Всъщност да — кимна той. — Напоследък е нездраво кафява, почти сернисто жълтеникава.
— Не знам какъв е цветът на сярата, но дори и да знаех, нямам представа какво означава това. Ти говориш за аури, но никога не ми обясняваш нищо.
— Твоята е оранжева. Или поне се предполага, че трябва да е такава. — Той задържа за миг погледа си върху мен, сетне погледна настрани и подхвърли портокала от ръка в ръка. — Това е цветът на вдъхновението и съчувствието. А когато се намираш около хора, които обичаш, ореолът ти става пурпурен. Това е любовна аура, издаваща готовност за закрила.
— Така ли? — попитах аз, повдигайки вежди.
— Вчера на заседанието, когато стана и се впусна да отстояваш онова, в което вярваш, аурата ти грееше в златни тонове. — Тове се спря, погълнат в мислите си. – Беше ослепителна.
— Какво означава златото? — поинтересувах се аз.
— Не знам точно — поклати той глава. — Никога не съм виждал нещо подобно. Аурата на майка ти обикновено е сива и обагрена в червено, но когато влиза в ролята си на кралица, се появяват златисти окраски.
— Значи златото означава… какво? Че съм роден водач? — попитах скептично.
— Може би. — Той отново закрачи.
Слезе на долния етаж и макар да се нуждаеше от усамотение, аз го придружих. Той продължи да ми разказва всичко, което знаеше за аурите и какво означават отделните цветове.
Все още обаче ми убягваше каква беше ползата да знаеш всичко това. Тове ми обясни, че аурата е ключ към нечий характер или намерение. Понякога, когато била много силна, той чувствал това, а вчера на заседанието моята била топла и галеща като слънчеви лъчи.
Влязохме в заседателната зала и Тове се тръшна на един стол до камината. Започна да бели портокала си, хвърляйки корите в студеното огнище. Седнах на най-близкото до него канапе и се загледах през прозореца.
Есента започваше да отстъпва пред зимата и навън валеше силен дъжд, примесен със сняг. Барабаненето по прозореца напомняше на звън на дребни монети.
— Доколко познаваш витра? — попитах аз.
— Какво? — Тове отхапа от портокала и ме погледна, избърсвайки сока от брадичката си.
— Знаеш ли много за витра? — перифразирах въпроса си.
— Поназнайвам нещо. — Той ми подаде парче портокал. — Искаш ли?
— Не, благодаря — поклатих глава. — Колко?
— Примерно едно-две парчета, но ако много искаш, мога да ти дам останалото от портокала. — Той ми подаде плода, но аз учтиво махнах с ръка.
— Не, имах предвид какво знаеш за витра — казах аз.
— Нещата около тях са доста неясни. — Тове отхапа отново от портокала, намръщи се и хвърли останалото в огнището. След това избърса ръце в панталоните си и обиколи залата с поглед.
Днес изглеждаше разсеян и се питах дали престоят в двореца не му идваше в повече. Твърде много хора с твърде много мисли, затворени в ограничено пространство. Досега посещенията му тук траеха само по няколко часа.
— Знаеш ли защо Витра и Трил воюват? — попитах аз.
— Не — той поклати глава. — Но мисля, че всичко е започнало заради някакво момиче.
— Наистина ли? — удивих се аз.
— Не е ли винаги така. — Той въздъхна и стана. Тръгна към полицата на камината и започна да размества статуетките от слонова кост и дърво, които бяха наредени там. За целта използваше ту пръстите си, ту мисълта си. — Веднъж чух, че красивата Елена от Троя е била трил.
— Аз пък си мислех, че Елена от Троя е мит — отвърнах.
— Както и троловете. — Той взе една фигурка на лебед от слонова кост, обвита в бръшлян от дърво, и я докосна нежно, страхувайки се да не повреди крехката конструкция. — Кой може да каже кое е истинско и кое не.
— Какво следва от това? Че Троя и Витра са едно и също нещо? Накъде биеш?
— Не знам. — Тове сви рамене и върна фигурката на полицата на камината. — Не съм особено запознат със старогръцката митология.
— Добре. — Аз се наведох леко напред. — Какво знаеш тогава?
— Знам, че техният крал е твой баща. — Той закрачи в залата, оглеждайки всичко наоколо, без да спира погледа си върху нещо. — Знам също, че е безмилостен и няма да се спре, преди да се добере до теб.
— Ти си знаел, че той е мой баща? — попитах аз, зяпвайки от изненада. — Защо не ми каза?
— Защото не ми беше работа. — Той погледна през прозореца към кишата навън. После тръгна към него и притисна дланта си до стъклото, оставяйки там матов отпечатък от топлината на кожата си.