След края на събранието тръгнах към стаята си с намерението да си взема един дълъг студен душ и да легна да спя. Тъкмо преди да се мушна под струята, разбрах, че нямам душ гел. Държахме такъв в килера в коридора, което ни спестяваше усилието да тичаме всеки път до магазина.
Умът ми беше вцепенен, сякаш там беше станало късо съединение. По някаква причина почти не чувствах крайниците си, в това число пръстите на ръцете и краката си. Остра болка пронизваше черепа ми и лявото ми око беше леко замъглено.
Днешните занимания ме бяха изтощили повече, отколкото бях признала на Тове. Той на няколко пъти ми предложи да си почина, но аз отказвах, за което си плащах сега.
Мисля, че това беше причината да избухна, когато Фин мина покрай мен, без да ме поздрави. Аз вървях надолу по коридора по хавлия, за да си взема душ гел, когато се засякох с Фин, който отново обхождаше своя периметър. Той мина покрай мен, аз го поздравих, но той нито кимна, нито ми се усмихна.
И с това чашата преля.
— Какво означава това, Фин? — извиках аз, завъртайки се към него. Той се спря, но само защото го бях стреснала. Погледна ме и премигна срещу мен с увиснала челюст. Не мисля, че някога го бях хващала толкова неподготвен. — Разбира се, че няма да кажеш нищо. Просто ще ме зяпаш с празен поглед както винаги.
— Аз-аз… — заекна Фин и аз поклатих глава.
— Виж какво, Фин — протегнах ръка, за да го накарам да замълчи. — Ако си решил да игнорираш моето съществуване, не е нужно да променяш това сега.
— Уенди — въздъхна той с нотки на отчаяние. — Аз просто си върша работата…
— Виж ти! — Завъртях нагоре очи. — И къде по-точно в служебната ти характеристика пише, че трябва да се държиш като кретен и да игнорираш своята принцеса? Попадал ли си на подобно нещо там.
— Правя всичко по силите си за твоята безопасност и ти знаеш това.
— Разбирам, че не можем да бъдем заедно. Не съм чак толкова слабохарактерна, че да се метна на врата ти в момента, в който ми кажеш „здравей“ — отбелязах аз. — Няма абсолютно никаква причина да бъдеш толкова груб с мен.
— Не съм груб. — Лицето на Фин се смекчи и сега изглеждаше измъчено и объркано. — Аз… — Той сведе поглед надолу. — Не знам как да се държа около теб.
— Защо смяташ, че пренебрежението е най-добрият начин? — попитах аз и за моя собствена изненада очите ми се напълниха със сълзи.
— Затова не исках да бъда тук — поклати той глава. — Молех кралицата да ме освободи…
— Молел си я? — възкликнах аз, защото това беше вече твърде много.
Фин не се молеше. Той беше твърде горд и честолюбив, за да моли за нещо, но толкова много бе искал да бъде далече от мен, че бе паднал дотам да се моли.
— Да! — Той ме посочи с ръка. — Погледни се! Виж какво ти причинявам!
— Значи знаеш, че вината за това е твоя? — попитах аз. — Знаеш го и въпреки това го правиш?
— Аз нямам голям избор, Уенди! — извика Фин. — Какво искаш да направя? Кажи ми, какво според теб трябва да направя?
— Не искам вече нищо от теб — отвърнах аз и се отдалечих.
— Уенди! — извика Фин подир мен, но аз поклатих глава и продължих да вървя.
— Твърде съм уморена за това, Фин — промърморих аз и влязох в стаята си.
Веднага щом затворих вратата, се облегнах на нея и заплаках. Дори не знаех защо. Причината не беше дори в това, че Фин ми липсваше. Просто не можех да контролирам емоциите си и те извираха от мен в сподавени ридания.
Строполих се в леглото и реших, че най-добрият лек за това е сънят.
18
Тайни
На Дънкан му бяха необходими двайсет минути, за да ме събуди на другата сутрин. В началото беше чукал на вратата, но без никакъв успех. След това ме беше раздрусвал, но отново напразно. Накрая беше стигнал до извода, че съм мъртва, докато не се беше появил Тове, за да напръска лицето ми със студена вода.
— Какво е това, по дяволите! — извиках аз, надигайки се в леглото.
Сърцето ми биеше силно в гърдите. По лицето ми се стичаше вода и след като примигнах, видях и Тове, и Дънкан да се държат за главите. Отметнах няколко кичура коса от лицето си.
— Ти го направи отново, принцесо — рече Тове, разтривайки слепоочието си.
— Кое? — попитах аз. — Какво става тук?
— Същата онази мисловна плесница. — Тове се беше намръщил, но Дънкан свали ръка от главата си. — Ние те стреснахме, когато те събудихме, и ти ни удари насън. Но ефектът вече отшумява.
— Съжалявам. — Станах от леглото в подгизналата си пижама. — Но това не обяснява каква е тази вода.