— Ти отказваше да се събудиш — заговори Дънкан настойчиво, отворил широко очи. — Уплаших се, че си мъртва.
— Казах ти, че не е мъртва. — Тове го погледна за миг и разтърка челюстта си, за да прогони болката, която неволно му бях причинила.
— Добре ли си? — Дънкан пристъпи към мен, оглеждайки ме за наранявания.
— Да, добре съм — кимнах аз. — Като изключим това, че съм мокра. И все още съм уморена.
— Днес ще пропуснем тренировките — съобщи ми Тове.
— Какво? — Аз се извърнах рязко към него. — Тъкмо започнах да напредвам.
— Знам, но е твърде изтощително — каза Тове. — Може да се пренатовариш или нещо подобно. Ще оставим тренировката за утре.
Опитах се да възразя, но го направих малко вяло, пък и Тове не искаше да чуе. Дори след като бях спала цяла нощ, все още се чувствах уморена и отпаднала. Чувствах една цяла част от главата си някак странно изтръпнала, сякаш половината ми ум спеше. Това, разбира се, беше само усещане и едва ли ставаше дума за нещо сериозно, но несъмнено се нуждаех от почивка.
Тове тръгна да се заеме с нещата, които правеше през свободното си време, а Дънкан ми обеща един релаксиращ ден, независимо дали това ми харесва, или не.
Като начало трябваше да бъдат сменени мокрите ми завивки, след което щях да си взема душ. След като излязох от банята, заварих Дънкан да седи на неоправеното ми легло. Той се спусна да ми разказва за всички тихи и спокойни неща, които можехме да правим през деня, но нито едно от тях не ми звучеше вълнуващо.
— Мислиш ли, че разговорите с приятели могат да бъдат релаксиращи? — попитах аз, бършейки къдриците си с хавлиена кърпа. Тъй като главата ме болеше, за разнообразие смятах да оставя косата си разпусната.
— Да — отговори Дънкан неуверено.
— Чудесно. Тогава знам какво мога да направя. — Хвърлих кърпата на близкия стол и Дънкан се премести в края на леглото.
— Какво? — Той ме погледна с присвити очи. Не бях проявила голям интерес към неговите идеи и затова той беше малко подозрителен към моите.
— Ще поговоря с един приятел — казах аз.
— Какъв приятел? — Дънкан стана от леглото и ме последва, когато тръгнах към вратата на стаята.
— Просто приятел — казах и излязох в коридора.
— Ти нямаш толкова много приятели — изтъкна Дънкан и аз се престорих на засегната. — Извинявай.
— Няма нищо. Това е самата истина — отвърнах аз, докато вървяхме покрай стаите на Рис и Мат.
— О, не. — Дънкан поклати глава, докато ме догонваше. — Идеята е да си починеш днес. Пък и витрийския маркиз определено не ти е приятел.
— Не ми е точно и враг и искам само да поговоря с него — рекох аз.
— Принцесо — въздъхна той, — това е лоша идея.
— Оценявам загрижеността ти, Дънкан. И не бих искала да се перча с положението си, но аз все пак съм принцесата. Ти не можеш да ме спреш.
— Ти изобщо не би трябвало да разговаряш с него, както знаеш — рече Дънкан, вървейки непосредствено след мен. — Кралицата разговаря със стражите след последното ти посещение.
— Ако не одобряваш това, можеш да не идваш с мен — отбелязах аз.
— Разбира се, че ще дойда с теб. — Той се наежи и ускори крачка. — Няма да те оставя да говориш с него сама.
— Благодаря ти, но не ме грози никаква опасност. — Погледнах го през рамо. — Не искам да ти навличам неприятности или нещо такова. Ако искаш да бъдеш с мен, няма проблем.
— Не, има проблем. — Дънкан ме погледна настойчиво. — Моята работа е да те пазя, принцесо. А не обратното. И ти трябва да спреш да мислиш кое е лошо за мен.
Тъкмо бяхме стигнали до стълбището, когато от входната врата проехтяха силни удари. Обикновено никой не чукаше и всички използваха звънеца, който звучеше като екливи ветрени звънчета.
Още по-странно беше, че в ротондата се появи Елора с рокля с дълъг черен шлейф, който се влачеше по мраморния под след нея. Беше сама и се насочи към входната врата. Преди да я отвори, погледна назад през рамо.
Моментално се скрих зад парапета, преди да успее да ме зърне, същото направи и Дънкан. Виждах я ясно между дървените пръчки на балюстрадата, докато се оглеждаше. Лицето й беше по-гладко и по-младо от онзи ден, когато бях при нея, но през косата й минаваха два нови бели кичура.
— Защо тя отваря вратата? — прошепна Дънкан. — И няма охрана?
— Шт! — дадох му знак да мълчи.
Убедена, че наоколо няма никой, Елора отвори входната врата. Отвън нахлу силна струя леден въздух и Елора трябваше да стисне здраво вратата, за да не й позволи да се затръшне.
Вътре влезе жена, докато кралицата задържаше вратата с изящно усилие. Главата на непознатата беше покрита с тъмнозелена наметка с качулка, която криеше лицето й. Виненочервената й рокля като че ли беше от сатен, а подгъвът, който се завъртя около краката й, изглеждаше опърпан и мокър заради вилнеещите навън стихии.