— Принцесо, трябва да напуснеш тази стая незабавно — рече Фин. Гласът му беше равен, но почувствах, че вътрешно кипеше от ярост.
— Какво означава това между другото? — попита Локи, поглеждайки ме недоумяващо. — Защо всички следотърсачи ти казват какво да правиш през цялото време? Ти си почти кралица. И имаш пълна власт над всичко.
— Съветвам те да си държиш устата затворена, преди да ти я затворя аз, витра. — Фин изгледа свирепо Локи и очите му горяха. Локи, от своя страна, не изглеждаше ни най-малко уплашен и дори се прозя.
— Фин… — въздъхнах аз, но излязох от стаята. Не можех да говоря с Локи пред Фин и не исках да се карам с Фин пред Локи.
— Не сега, принцесо — каза Фин през стиснати зъби.
Веднага щом излязох от стаята, Фин посегна към вратата и я затръшна. Тъкмо щях да му се разкрещя заради прекалено бурната му реакция, когато той ме сграбчи за ръката и ме помъкна надолу по коридора.
— Престани, Фин! — Опитах се да изтръгна ръката си, но физически той беше много по-силен от мен. — Локи е прав. Ти си следотърсач. Трябва да спреш да ме влачиш и да ми казваш какво да правя.
— Локи? — Фин се спря и ме изгледа подозрително. — Ти говориш на малко име на затворника витра, който те отвлече? И ме поучаваш кое е уместно?
— Не те поучавам за нищо! — извиках аз и най-накрая отскубнах ръката си. — Но ако трябва да го направя, то би било как да не се държиш като глупак!
— Хей, може би трябва просто да се успокоите… — опита да се намеси Дънкан. Той стоеше малко встрани от нас и изглеждаше смутен и объркан.
— Дънкан, не смей да ми казваш как да си върша работата! — Фин насочи гнева си към него. — Ти си най-безполезният и некадърен следотърсач, който някога съм срещал, и при първа възможност ще препоръчам на кралицата да те освободи от длъжност. И вярвай ми, правя ти услуга! Тя би трябвало да те изпрати в изгнание!
Цялото лице на Дънкан се сгърчи и за момент си помислих, че ще се разплаче. Вместо това само зяпна към нас, сетне сведе поглед и кимна.
— Фин! — изревах аз, обзета от желанието да го ударя. — Дънкан не е сторил нищо лошо! — Дънкан се обърна с намерението да си тръгне, но аз го спрях. — Дънкан, не. Не е нужно да ходиш никъде. — Той продължи да се отдалечава и аз не тръгнах след него. Може би трябваше да го направя, но исках да крещя на Фин.
— Той на няколко пъти те остави сама с витриеца! — извика Фин. — Знам, че имаш суицидна нагласа, но работата на Дънкан е да предотврати това!
— Опитвам се да науча повече за витра, за да сложа край на този нелеп конфликт — отвърнах аз. — И затова разпитвах затворника. Това не е толкова необичайно и не ме грозеше никаква опасност.
— О, това е било „разпит“, така ли? — присмя се Фин. — Ти флиртуваше с него.
— Флиртувала съм? — повторих аз. — Трябва да си голям глупак, за да си мислиш подобно нещо. Не съм флиртувала с никого, но дори и да бях, това не ти дава право да се държиш така с мен, с Дънкан или с когото и да е друг.
— Не съм глупак! — настоя Фин. — Върша си работата и трябва да знаеш, че никой не гледа с добро око на сприятеляването с врага, принцесо. Ако той не те нарани, Витра или Трил ще го направят.
— Ние просто разговаряхме, Фин — троснах му се аз.
— Видях те, Уенди! — отвърна Фин. — Ти флиртуваше! Дори си пуснала косата си, когато си тръгнала на тайна среща с него!
— Косата ми. — Аз я докоснах. — Разпуснах я, защото имах главоболие от тренировките и не съм ходила на тайна среща. Аз бях… Не, знаеш ли какво? Не е нужно да се оправдавам. Не съм направила нищо нередно и не ти дължа никакво обяснение.
— Принцесо…
— Не, не искам да слушам повече! — тръснах аз глава. — Просто си върви, Фин!
Обърнах му гръб, за да мога да си поема дъх. Усещах го, че стои зад мен, но най-накрая си тръгна. Обгърнах тялото си с ръце, за да спра да треперя. Не помнех последния път, когато съм била толкова ядосана, и в същото време не можех да повярвам, че Фин си беше позволил да разговаря по този начин с мен и Дънкан.
Чух изскърцване от дъното на коридора, където беше стаята на Елора и се сепнах. Вдигнах глава и я видях да отваря масивната двойна врата, но дори не си направих труда да се скрия.
Жената с наметалото излезе навън и този път беше дръпнала качулката си, благодарение на което видях лицето й. Тя се усмихна на Елора, същата онази ослепителна, захарна усмивка както винаги. Когато ме видя, тя удостои с нея и мен.
Това беше Аурора и аз нямах никаква представа какво правеше тук с майка ми.
19
Спогодба