Наложи се да говоря доста, но най-накрая успях да убедя Дънкан да остане. Намерих го да работи върху заявлението си за напускане. Той беше ужасен, че може да разочарова мен или кралицата и когато най-накрая успях да му внуша, че няма такава опасност, се съгласи да не си тръгва.
През останалата част от деня следвах съвестно препоръките му, което означаваше, че си починах чудесно. Мислите ми препускаха с бясна скорост, но трябваше да лежа в леглото и да гледам до втръсване „Кой е шефът“4 по „Холмарк“ с Дънкан.
Почивката ми се отрази добре. Когато станах на другия ден, все още не се чувствах напълно възстановена, но изглеждах достатъчно добре в очите на Тове.
Докато се упражнявахме, разказах на Тове как говорих чрез телепатия на Дънкан, но му обърнах внимание, че за целта трябва да съм ядосана. Ето защо Тове прекара по-голямата част от предобеда, опитвайки се да ме извади от равновесие. Понякога това работеше, но през останалото време просто кипях от яд.
Тъкмо се канехме да прекъснем за обяд, когато се появи Томас. След връщането си в двореца, той охраняваше Елора и тя го беше изпратила да ме намери.
— И така… — казах аз, запълвайки мълчанието, докато вървяхме към нейната гостна. — Как се чувствате отново в двореца?
Вдигнах глава към него. Кестенявата му коса беше пригладена назад, което засилваше приликата му с Фин, но в чертите му имаше нещо много по-меко. Не знам как да го обясня, но приличаше на един добре запазен мъж.
— По-различно е в сравнение с времето, когато живях тук — отвърна Томас със същия хладен тон, с който Фин отговаряше на въпросите ми.
— Така ли? — попитах аз.
— Кралицата обича да освежава двореца — каза Томас.
— Никога не съм мислила, че има слабост към вътрешния дизайн — отбелязах аз искрено.
— Хората невинаги са такива, каквито изглеждат.
Нямаше какво да отговоря и затова извървяхме останалата част от пътя до салона в мълчание. Томас задържа вратата отворена и когато влязох, видях Елора да лежи на кушетката си.
— Благодаря ти, Томас. — Елора му се усмихна и на лицето й се изписа най-искреният израз, който някога бях виждала там.
Томас се поклони, преди да излезе, но не каза нищо. Не знам защо, но видях в това нещо тъжно. Или може би щях да се натъжа, ако можех да преглътна факта, че майка ми бе имала връзка с женен мъж.
— Искала си да ме видиш? — казах и седнах на най-близкото до нея канапе.
— Да. Надявах се да се срещнем в кабинета ми, но… — Тя поклати глава и замълча, сякаш бих могла да се досетя какво има предвид. Изглеждаше уморена, но не чак толкова, колкото онзи ден и общото впечатление беше, че състоянието й се подобрява.
— Постигна ли някакъв напредък с Витра? — попитах аз.
— Всъщност да. — Елора лежеше, но в този момент леко се надигна. — Влязох във връзка с тяхната кралица. Тя е много привързана към маркиз Стаад, което е пълна загадка за мен, но важното е, че е готова да го размени с някого.
— Това е чудесна новина — казах аз оживено, но ентусиазмът ми беше малко пресилен. Радвах се, че Локи няма да бъде екзекутиран, но с изненада открих, че ми е малко мъчно, че ще си отиде.
— Да, така е — съгласи се Елора, макар да не звучеше въодушевена. Вместо това гласът й издаваше само умора и меланхолия.
— Има ли някакъв проблем? — попитах аз тихо и тя поклати глава.
— Не, всъщност всичко е… такова, каквото трябва да бъде. — Елора приглади роклята си с ръка и на лицето й трепна лека усмивка, която очевидно й костваше усилие. — Витра се съгласиха да не предприемат нови нападения до коронацията.
— Коронацията? — попитах аз.
— Коронацията, на която ти ще станеш кралица — уточни Елора.
— Но аз няма да ставам кралица още известно време, нали? — попитах аз, ставайки изведнъж неспокойна при перспективата това да се случи. Въпреки обучението, през което преминавах, все още се чувствах съвършено неподготвена да управлявам. — Искам да кажа още много време?
— Не, на този етап все още не. — Елора се усмихна тъжно. — Но времето има тази способност непрекъснато да ни застига.
— Е, аз не бързам. — Облегнах се назад на канапето. — Можеш да задържиш короната толкова дълго, колкото искаш.
— Ще го направя. — Елора почти се засмя на думите ми, но звукът, който дойде от гърлото й, беше глух и безрадостен.
— Чакай малко, нещо не разбирам. Кралят се е съгласил на мир, докато стана кралица? — забелязах аз. — Няма ли да е вече късно тогава да ме отвлича?
— Орен винаги е смятал, че може да вземе онова, което иска — обясни Елора. — Но той иска ценни неща, а ти ще станеш още по-ценна за него като кралица. Предполагам, си мисли, че тогава ще му бъдеш още по-голям съюзник.