— Не можеш да знаеш това със сигурност. — Аз отстъпих назад, за да избегна досега с нея.
— Да, знам го. — Тя беше приковала поглед върху мен и видях, че е искрена.
— Ти си го видяла? — попитах аз и се огледах да видя картина, изобразяваща унищожението, за което говореше тя.
— Видях, че се нуждаят от теб — отвърна Елора. — Нуждаят се от теб, за да оцелеят.
Никога преди не я бях виждала толкова отчаяна и това страшно ме изплаши. Харесвах Тове, но нямах чувства към него и не исках да се омъжа за някого, когото не обичам. Особено когато можех да обичам другиго.
Но Елора ме умоляваше да направя това. Тя вярваше в онова, което казваше, и колкото и да беше ужасно, бях принудена да призная, че аргументите й бяха непреодолими.
— Елора… — Чувствах устата си пресъхнала и ми беше трудно да преглътна. — Не знам какво да кажа.
— Омъжи се за него, принцесо — заповяда Елора. — Той ще те защитава.
— Не мога да се омъжа за някого, за да ми бъде пазач — промълвих аз. — Тове заслужава да бъде щастлив. И аз бих искала да имам този шанс.
— Принцесо, аз не съм… — Тя затвори очи и притисна пръсти към слепоочията си. — Принцесо!
— Съжалявам. Не се опитвам да споря с теб — казах аз.
— Не, принцесо, аз… — В този момент тя протегна ръце и сграбчи облегалката на кушетката, търсейки опора.
— Елора? — Втурнах се към нея и я подкрепих с ръка. — Елора, какво става?
От носа й течеше кръв и това не изглеждаше като нещо безобидно. По-скоро като че ли се беше спукала артерия. Очите й се завъртяха назад и тялото й се отпусна. Сетне тя рухна и едва успях да я задържа в ръцете си.
— Помощ! — извиках аз. — Някой да ми помогне! Помощ!
20
Династия
Томас влетя първи, но аз вече бях спуснала Елора на земята. Тя потрепваше, сякаш бе получила лек апоплектичен удар, но не беше в съзнание.
Бях се навела над тялото й и Томас ме отблъсна, за да се погрижи за нея. Отпуснах се на кушетката, наблюдавайки опитите му да я свести, и се молех майка ми да преживее това.
— Уенди — каза Фин, когото дори не бях чула да влиза. Вдигнах глава с премрежени от сълзи очи и той протегна ръка към мен. Аз я поех и му позволих да ме изправи на крака.
— Повикай Аурора Кронер — каза Томас на Фин. – Веднага!
— Да, господине — кимна Фин.
Той все още ме държеше за ръката и ме извлече от стаята. Вървеше бързо, защото не трябваше да се губи време. Краката ми бяха сковани и се подвиваха под мен, но полагах усилия да не изоставам.
— Иди да намериш Тове или Уила. Или дори Дънкан — рече Фин, когато стигнахме главния вестибюл. — Ще дойда при теб по-късно.
— Какво й е на Елора? — попитах аз.
— Няма време за това, Уенди. — Фин поклати глава с измъчен израз на лицето. — Ще дойда да те взема, когато имам някакъв отговор.
— Върви — кимнах с глава и го отпратих.
Фин се спусна към входната врата и аз останах във вестибюла сама и изплашена.
Дънкан ме намери точно там, където ме беше оставил Фин. Той беше чул за колапса на Елора от други следотърсачи, които сега сновяха и обикаляха из двореца. Но всичко това беше от второстепенно значение, защото в този момент майка ми може би умираше.
Дънкан предложи да се качим в стаята му, но аз не исках да бъда толкова далече. Ако нещо се случеше, трябваше да го чуя. Седяхме във всекидневната и той напразно се опитваше да ме успокоява.
Фин се върна няколко минути по-късно с Аурора и те се втурнаха надолу по коридора. Роклята й се носеше на вълни след нея, а косите й се бяха освободили от кока и се вееха, докато тичаше.
Гарет и Уила дойдоха малко по-късно. Гарет отиде да види какво става с Елора, но Уила седна до мен. Тя ме прегърна и постоянно ми напомняше колко силна е Елора и как нищо не може да я спре.
— Но… какво ще стане, ако тя умре? — попитах аз, взирайки се с празен поглед в незапалената камина пред мен.
Във всекидневната беше ужасно студено заради ледения вятър, който биеше в прозорците. През последните няколко минути Дънкан се опитваше да запали камината, клекнал пред нея.
— Тя няма да умре. — Уила ме прегърна още по-силно.
— Не, Уила, честно! — казах аз. — Какво ще стане, ако кралицата умре?
— Тя наистина няма да умре. — Уила се усмихна с усилие. — Не е нужно да се тревожим за това сега.
— Почти успях да запаля огъня — излъга Дънкан, за да смени темата.
— Това нещо работи на газ, Дънкан — каза му Уила. — Просто завърти ключа.