— О! — Той направи каквото му беше казано и в камината забумтяха ярки пламъци.
Поглеждайки надолу към кръвта на Елора по ризата ми, с изненада открих колко е ярка. Не исках тя да умре.
Тя винаги беше толкова силна, толкова овладяна и това ме накара да се замисля колко ли много я болеше. Днес се бяхме срещнали в гостната, въпреки че тя предпочиташе да ме приеме в кабинета си. Очевидно беше, че не се чувства добре и че не трябва да се подлага и на най-малкото усилие, а аз си позволих да споря с нея. Допълнително бях влошила състоянието й.
Нейното чувство за дълг беше над всичко.
— Принцесо — каза Фин, изваждайки ме от мислите ми. Той стоеше на вратата на всекидневната с изопнато лице.
— Тя добре ли е? — Подскочих, когато го видях, изтръгвайки се от ръката на Уила.
— Кралицата поиска да те види. — Фин посочи към гостната, отказвайки да срещне погледа ми.
— Значи се е свестила? Тя е жива? Добре ли е? Знае ли какво се е случило с нея? Аурора излекува ли я? — заразпитвах го аз. Въпросите ми се редяха твърде бързо един след друг, за да може да ми отговори, но като че ли не бях в състояние да направя пауза между тях.
— Тя предпочита да ти каже всичко сама — рече Фин сдържано.
— Това е в нейния стил — кимнах аз. Тя беше будна и искаше да ме види, което беше добър знак.
Уила и Дънкан ми се усмихнаха окуражително, но не можаха да прикрият тревогата си. Казах им, че ще се върна скоро и ги уверих, че всичко ще бъде наред. Не знаех дали това е вярно или не, но трябваше някак да успокоя страховете им.
Тръгнах с Фин надолу по коридора към салона. Фин крачеше бавно и замислено, докато на мен ми се искаше да се втурна към Елора, но се заставих да вървя с него. Обгърнах тялото си с ръце и разтрих раменете си.
— Тя ядосана ли ми е? — попитах го аз.
— Кралицата? — Фин изглеждаше изненадан. — Не. Разбира се, че не. Защо да ти е ядосана?
— Аз спорех с нея, когато тя… Ако не бях й се опълчила, може би нямаше да й стане толкова… зле.
— Не, ти нямаш вина за това — поклати той глава. — Всъщност добре е, че си била с нея, защото веднага си повикала помощ.
— Какво имаш предвид? — попитах аз.
— Ти си повикала помощ, използвайки ума си. — Той се почука по челото. — В този момент ние бяхме далече и ако не беше го направила, нямаше да разберем какво става. Възможно беше да заварим Елора в много по-тежко състояние, ако не беше там.
— Какво й е на нея? — попитах аз направо. — Знаеш ли?
— Ще трябва да го чуеш от нея.
Замислих се дали да не притисна Фин за повече информация, но до гостната оставаха само още няколко крачки. Освен това като че ли не беше редно да се препирам с него точно сега.
Цялото му поведение се беше променило и той беше станал някак по-смирен и по-сериозен. Беше свалил отчасти гарда си спрямо мен и макар да не бях в настроение да се възползвам от това, ми беше приятно да бъда с него без онази огромна стена, която ни разделяше. Той ми липсваше.
Аурора излезе от гостната тъкмо когато наближихме вратата. Кожата й, иначе гладка и безупречна, сега беше посивяла. Тъмните й очи бяха придобили стъклен отблясък, а косата й падаше на непокорни вълни около лицето й. Тя се облегна на стената, търсейки опора и се опита да успокои дишането си.
— Марксина? — Фин тръгна бързо към нея, подкрепяйки я с ръка. — Добре ли сте?
— Просто съм изтощена — каза Аурора, докато Фин й помагаше да седне на един стол в коридора. Тя се движеше като старица и костите й проскърцаха, когато се отпусна на стола. — Ще повикаш ли сина ми? Трябва да полегна и искам да ми помогне да се прибера вкъщи.
— Да, разбира се — рече Фин и ме погледна така, сякаш търсеше извинение. — Принцесо, мога ли да те оставя сама с кралицата?
— Да — кимнах аз. — Иди да повикаш Тове. Всичко ще бъде наред.
Фин се втурна да доведе Тове при майка му, а аз тръгнах към стаята. Чувствах се виновна, че оставях Аурора толкова отпаднала и сама в коридора, но трябваше да се погрижа за собствената си майка.
Вратата на гостната беше отворена и аз се задържах в коридора за миг, надниквайки вътре.
Елора лежеше на кушетката така, както я бях заварила, когато дойдох при нея, но беше завита с черно вълнено одеяло. Гарвановочерната й коса беше побеляла още повече и сега впечатлението беше, че бялото е на черни ивици, а не обратното. Очите й бяха затворени и лицето й беше почистено от кръвта.
Гарет беше дръпнал един стол и седеше точно до главата й. Държеше едната й ръка в своите и я гледаше с тревога и обожание. Косата му беше по-разрошена от обикновено и част от кръвта й беше върху ризата му.