От другата страна на кушетката Томас стоеше на стража. Той имаше същия стоически вид, какъвто придобиваха всички следотърсачи, когато бяха на пост, но погледът му беше прикован върху Елора. Очите му не бяха толкова напрегнати, колкото тези на Гарет, но в тях все пак мъждукаше някакво пламъче, което издаваше онова, което се беше случило между него и Елора преди години.
Когато Елора отвори очи, тя погледна първо към Томас. Гарет стисна зъби, но не каза нищо. Дори не пусна ръката й.
— Елора? — обадих се аз плахо и пристъпих в стаята.
— Принцесо. — Гласът й беше немощен и тя направи неуспешен опит да се усмихне.
— Искала си да ме видиш? — рекох аз.
— Да. — Тя се опита да се надигне, но Гарет сложи нежно ръка върху рамото й.
— Елора, трябва да почиваш — каза той.
— Добре съм. — Тя му даде знак да се отдръпне, но се отпусна отново на леглото. — Трябва да говоря насаме с дъщеря си. Можете ли да излезете и двамата за момент?
— Да, Ваше Величество. — Томас се поклони. — Но моля ви, не се натоварвайте.
— Разбира се, Томас. — Тя му се усмихна уморено и той се поклони още веднъж и излезе.
— Ще бъда в коридора, ако ти трябвам — рече Гарет, но като че ли се колебаеше дали да не остане. Наложи се Елора да го погледне строго, за да го накара да тръгне към вратата. — Ако ти трябва нещо, повикай ме. Или изпрати принцесата. Нали ще го направиш?
— Ако това ще помогне да излезеш по-бързо, ще се съглася на всичко — въздъхна Елора.
Гарет се спря за момент, като минаваше покрай мен и като че ли искаше да ми каже нещо. Може би да я щадя повече. Елора произнесе името му, при което той се забърза и затвори вратата след себе си. Аз заех мястото му до Елора.
— Как се чувстваш? — попитах.
— Била съм и по-добре очевидно. — Тя пооправи одеялото върху себе си. — Но ще го преживея и това е, което има значение.
— Какво стана? — попитах аз. — Защо получи този припадък?
— На колко години мислиш, че съм? — попита Елора и очите й срещнаха моите. Преди няколко дни те бяха почти черни, но сега бяха мътни, като че ли покрити от катаракта.
Трудно ми беше да отговоря на въпроса й. Когато я срещнах за първи път, бях предположила, че е прехвърлила петдесетте. Беше много красива, но възрастта й личеше въпреки привлекателните й черти.
Сега, докато лежеше на кушетката, крехка и изтощена, Елора изглеждаше още по-стара. Но аз нямаше да й кажа това, разбира се.
— Ъ-ъ… може би на четирийсет? — казах тихо аз.
— Ти си мила, но лоша лъжкиня. — Тя се понадигна. — Това е нещо, върху което трябва да работиш. Ужасната истина е, че управлението върви ръка за ръка с много лъжи.
— Ще упражнявам безизразното изражение на лицето си друг път — казах аз. — Но изглеждаш добре, ако това имаш предвид. Просто уморена и изтощена.
— Действително съм уморена и изтощена — призна Елора с отпаднал глас. — И съм само на трийсет и девет.
— Трийсет и девет какво? — попитах аз смутено и тя подпря главата си с ръка, за да може да задържи погледа си върху мен.
— Трийсет и девет години — каза Елора и усмивката й стана по-широка. — Изглеждаш шокирана и не те обвинявам. Макар да съм изненадана, че не си разбрала това по-рано. Аз ти казах, че се омъжих за баща ти много млада. Родих те, когато бях на двайсет и две.
— Но… — запънах се аз. — Това ли е проблемът при теб? Ти остаряваш много бързо?
— Не точно. — Тя сви устни. — Това е цената, която плащаме за нашите способности. Когато ги използваме, те ни изтощават и състаряват.
— Всички неща, които правиш, телепатията и задържането на Локи, те убиват? — казах аз.
— Страхувам се, че е така — кимна тя.
— Тогава защо го правиш? — попитах с равен глас, макар да ми се искаше да изкрещя. — Мога да го разбера, когато е за самозащита, но да викаш Фин с телепатия? Защо правиш нещо, ако то те убива?
— Телепатията не е свързана с голямо усилие — рече Елора, махвайки с ръка. — Наистина изтощителните неща, като например да държиш затворник, ги правя само когато се налага. Но онова, което ме обезсилва най-много, е ясновидското рисуване и това е нещо, което не мога да контролирам.
— Какво значи не мога да го контролирам? — попитах аз. — Просто не го прави.
— Аз не виждам образите от бъдещето, но те изпълват ума ми. — Тя посочи челото си. — Това е една угнетяваща чернота, която ме завладява, докато не започна да рисувам, за да ги прогоня оттам. Не мога да ги спра да прииждат и е твърде мъчително да ги игнорирам. Бих полудяла, ако се опитам да ги държа вътре през цялото време.
— Но това те убива — казах аз, отпускайки рамене. — Защо изобщо триловете се учат да използват способностите си, ако това ги състарява и отнема силите им.