Не бях сигурна дали му вярвам, но знаех, че трябва да направя всичко по силите си. Аз нямаше да предам кралството си. Не можех.
Гарет трябваше да се погрижи за Елора и затова си тръгнах. Томас остана да стои на пост пред вратата, запазвайки дискретно разстояние от нея.
Дънкан, Уила и Мат ме чакаха на стълбите. Веднага щом видях лицето на Мат, вече не можех да се сдържам. Сълзите се затъркаляха по бузите ми и Мат ме прегърна.
След като се успокоих, се качихме в стаята ми. Дънкан направи горещ чай за всички ни, а аз го подканих да седне и да налее чаша и за себе си. Чувствах се ужасно, когато се държеше като слуга. Уила се сви до мен на леглото и утехата, която това ми донесе, ме накара да си спомня с тъга за леля Маги.
— Значи тя умира? — попита Мат. Той се облегна на бюрото ми, въртейки празната чаша от чай в ръцете си.
Не знаех доколко Уила и Дънкан знаят за моя произход или за това как нашите трилски способности ни подкопаваха. Не исках да им казвам прекалено много, особено на Мат, защото знаех, че ще се тревожат. Затова реших да им спестя подробностите и само да потвърдя, че Елора е тежко болна.
— Мисля, че да — отвърнах аз. Тя не ми беше казала точно това, но в същото време остаряваше толкова бързо. Сега изглеждаше като седемдесетгодишна жена, и то при положение, че Аурора Кронер току-що я бе лекувала.
— Това наистина е тъжно — рече Дънкан и седна на шкафчето до леглото ми.
— Значи ти говореше с нея и тя просто припадна? — попита Уила. Тя се облегна на лакът на възглавницата до моята и аз повдигнах леко глава, за да ме вижда.
— Да — кимнах аз. — И най-лошото е, че се карах с нея точно преди това да се случи.
— О, скъпа. — Уила протегна ръка към мен и ме помилва. — Знаеш, че не си виновна за това, нали?
— Тя каза ли от какво умира? — попита Мат и бръчките на челото му станаха по-дълбоки. Той очевидно знаеше, че нещо е останало недоизказано.
— Знаеш я Елора — отвърнах, свивайки рамене. — Тя не обича да се впуска в детайли.
— Това е така — въздъхна Мат и отговорът ми като че ли го удовлетвори. — Просто не обичам загадъчни болести.
— Е, никой не ги обича, Мат — каза Уила с шеговити нотки в гласа си.
— За какво се скарахте с кралицата? — попита Дънкан. Той сменяше темата и в първия момент му бях благодарна за това, докато не си спомних причината за спречкването помежду ни.
Аз трябваше да се омъжа за Тове Кронер.
— О, по дяволите! — Претърколих се по гръб, при което си ударих главата в таблата на леглото.
— Защо, какво е станало? — попита Уила.
— Нищо — поклатих аз глава. — Глупости. Това е всичко.
— Какви глупости? — Мат се приближи и седна на леглото до краката ми. — Какво имаш предвид?
— Нали се сещаш, нищо ново — запънах се аз. — Елора иска да бъда по-добра принцеса. По-стриктна и така нататък.
— Ти трябва да бъдеш по-стриктна — съгласи се Мат. — Маги винаги ти е повтаряла това.
При самото споменаване на името на Маги сърцето ми отново се сви от болка. Не бях говорила с нея след завръщането ни във Фьоренинг. Мат го беше направил на няколко пъти, но аз избягвах обажданията й. От една страна, бях ужасно заета, а от друга, след като чуех гласа й, ми ставаше ужасно мъчно за нея.
— Как е Маги? — попитах аз, преглъщайки болката в гърдите си.
— Добре е — отговори Мат. — В Ню Йорк е при приятели, но е много объркана заради всичко, което се случва. Непрекъснато й повтарям, че всичко е наред, че сме в безопасност и че не трябва да предприема нищо на този етап.
— Добре.
— Но трябва да поговориш с нея. — Мат ме погледна строго. — Не мога постоянно да играя ролята на посредник между вас.
— Знам. — Зачоплих люспа отлепена боя от чашата си и сведох очи. — Не знам как да отговоря на въпросите й. Като например къде сме, кога ще се върнем и кога ще ме види отново.
— И аз не знам как да отговарям на тях, но правя каквото мога — отбеляза Мат.
— Тя имаше тежък ден — каза Уила, притичвайки ми се на помощ. — Не мисля, че сега е моментът да я поучаваш какво трябва да прави.
— Права си. — Мат й се усмихна едва-едва, след което ме погледна виновно. — Извинявай. Нямах намерение да ти чета лекции, Уенди.
— Не, няма проблем — отвърнах аз. — Ти просто правиш каквото е редно.
— Истината е, че вече дори не знам кое е редно — каза Мат уморено.
Някой почука на вратата и Дънкан скочи да отвори.
— Дънкан, спри — въздъхнах аз. — Ти не си иконом.
— Може би не съм, но ти си оставаш принцеса — рече Дънкан и отвори вратата.