— Надявам се, че не прекъсвам нещо — каза Фин, поглеждайки ме над рамото на Дънкан.
Веднага щом тъмните му очи се спряха на мен, дъхът ми секна. Той стоеше на вратата. Черната му коса беше леко разрошена, върху добре изгладената му жилетка имаше петно от кръвта на Елора и той все още не бе намерил време да я смени.
— Не, ни най-малко — отвърнах аз, надигайки се в леглото.
— Всъщност ние… — поде Мат със сурови нотки в гласа си.
— Всъщност ние си тръгвахме — прекъсна го Уила. Тя стана бързо от леглото и Мат я стрелна с поглед, който извика само усмивка на лицето й. — Тъкмо си говорихме, че имаме да свършим нещо в стаята ти. Нали, Мат?
— Добре — промърмори Мат и се изправи. Фин отстъпи настрани, за да могат двамата да минат покрай него, при което Мат го изгледа многозначително. — Но ще бъдем съвсем наблизо.
Уила сграбчи Мат за ръката, подканяйки го да вървят. Фин както обикновено не обърна внимание на заплашителните погледи на Мат, което само още повече го вбеси.
— Хайде, Дънкан — рече Уила, помъквайки Мат към вратата.
— Какво? — попита Дънкан и след това разбра намека. — О, добре. Аз ще бъда… отвън.
Дънкан затвори вратата след себе си, оставяйки ме насаме с Фин в стаята. Аз се примъкнах към края на леглото, провесвайки крака към пода. Фин стоеше до вратата, но не каза нищо.
— Имаш ли нужда от нещо? — попитах предпазливо.
— Исках да видя как си? — Той ме погледна с онзи поглед, който като че ли ме пронизваше от край до край и сведох очи.
— Добре съм, на фона на всичко, което се случи.
— Кралицата обясни ли ти как стоят нещата? — попита Фин.
— Не знам. — Аз поклатих глава. — Не знам дали някога ще мога да проумея всичко това.
— Тя каза ли ти, че умира? — рече Фин и когато чух да изрича думите, се почувствах още по-зле.
— Да — отвърнах глухо. — Каза ми. И най-накрая ми обясни какво ме прави толкова специална. Обстоятелството, че съм съвършената комбинация между трил и витра. Аз съм върховната кръвна линия.
— Значи ти не ми повярва, когато ти казах, че си специална? — Това бе опит за шега от страна на Фин и на устните му се появи лека усмивка.
— Сега разбирам, че си бил прав. — Разпуснах косата си, която се беше разрошила, докато лежах, и прокарах пръсти през нея.
— Как приемаш това? — попита Фин, пристъпвайки към мен. Той се спря до страничната колона на леглото и разсеяно докосна сатенените завивки.
— Как приемам факта, че съм залогът в един епичен сблъсък между две общности на тролове?
— Ако някой може да се справи с тази ситуация, това си ти — увери ме той.
Вдигнах глава и зърнах в очите му част от топлината, която изпитваше към мен. Искаше ми се да се хвърля в прегръдките му, да почувствам ръцете му да ме приласкават и защитават като гранит. Да го целуна по слепоочията и бузите и да усетя наболата му брада върху кожата си.
Изправих се и нещо в очите му ми подсказа, че ще ме допусне до себе си. Ако се втурнех към него, той щеше да ме целуне и да ме прегърне толкова силно, че почти да спре дъха ми. Щеше да ме притисне до себе си, както бе правил преди и при спомена за това в тялото ми се разля топлина.
И колкото и много да го исках — копнежът бе толкова силен, че ми причиняваше болка — знаех, че трябва да се държа така, както подобава на една истинска принцеса. Което на свой ред означаваше, че трябва да се науча да възпирам желанията си. Дори ако това ме убиваше.
— Елора иска да се омъжа за Тове — избъбрих аз. Не исках да му го кажа по този начин, защото знаех, че това ще развали магията на момента.
— Значи тя ти е казала? — рече Фин и въздъхна тежко.
— Какво? — премигнах аз, сепната от отговора му. — Какво означава „тя ти е казала“? Ти си знаел? Откога знаеш за това?
— Не съм сигурен точно откога — поклати той глава. — От известно време, още преди да срещна теб или Тове.
— Какво? — зяпнах аз срещу него, неспособна да намеря думите, които да предадат гнева и объркването ми.
— Бракът е уреден от доста отдавна, маркиз Кронер и принцеса Дал — обясни Фин спокойно. — Мисля, че нещата бяха финализирани само преди няколко дни, но това винаги е било желанието на Аурора Кронер. Кралицата знаеше, че това е най-добрият начин да си запази трона и да осигури твоята безопасност.
— Ти си знаел? — повторих аз, неспособна да мисля за нещо друго. — Ти си знаел, че тя иска да се омъжа за друг и никога не ми го каза.
— Нямах право да го направя. — Той беше смутен от реакцията ми.
— Може би си нямал право като следотърсач, но като някой, който се е целувал с мен на това легло — аз посочих леглото до нас, — мисля, че си бил длъжен да ми кажеш, че ми предстои да се омъжа за другиго.