— Тези дребни таласъми направо ме изваждат от равновесие. — Дънкан потръпна при мисълта за Лъдлоу. — Не знам изобщо как живеят с тях.
— Сигурен съм, че те мислят същото за теб — промърмори Фин.
— Мисля, че всички знаем какво трябва да направим — каза канцлерът, стисвайки месестите си ръце.
— Какво? — попитах аз, тъй като нямах никаква представа какво трябва да направим.
— Трябва да ги нападнем по време на примирието — рече канцлерът. Потта се стичаше към малките му очички и навсякъде по белия му костюм имаше влажни петна.
— Смисълът на едно примирие е да няма нападения — казах аз неуверено. — Ако ги нападнем, това означава, че се отмятаме от него и сме отново във война.
— Трябва да ги ударим, когато най-малко очакват — настоя канцлерът, докато челюстта му потрепваше. — Това е единственият ни шанс да вземем надмощие над тях.
— Не това е нашият шанс да стъпим на краката си след последното нападение и да намерим мирен изход от този конфликт — казах аз, тръсвайки глава. — Трябва да обединим нашата общност и да бъдем колкото може по-силни. Или да измислим как да накараме витра да спрат да ни преследват.
— Е, ние знаем какво можем да им предложим. — Канцлерът ме измери с поглед.
— Ние няма да преговаряме с тях — намеси се Фин.
— Разбира се, че ти няма да преговаряш с никого за нищо — каза канцлерът, поглеждайки го свирепо.
— Не можем да зачеркнем напълно преговорите — обади се Тове и преди Фин да успее да възрази, продължи: — Очевидно е, че няма да им дадем принцесата, но не можем да изключим другите възможности. Достатъчно хора загинаха вече. И след всички тези безконечни конфликти, няма победител. Мисля, че трябва да опитаме нещо различно.
— Точно така — съгласих се аз. — И трябва да използваме наличното време, за да измислим какво да бъде то.
— Искате да им направите някакво друго предложение? — присмя се канцлерът. — Ние не можем да вярваме на краля на Витра!
— Само защото той играе мръсно, не означава, че и ние трябва да последваме примера му — заявих аз.
— Единствената причина да спечелим в последния сблъсък беше, че се бихме на наша територия и най-силните им воини не бяха тук — каза Тове. — Ако ние ги нападнем там, предимството ще бъде на тяхна страна. Ще ни смачкат, както са правили винаги. Трябва да се учим от грешките си.
— Добре! — Канцлерът вдигна вбесен ръце. — Правете каквото искате! Но вината за пролятата кръв ще бъде ваша, не моя!
Той си тръгна победен, а аз се усмихнах на Тове.
— Благодаря ти, че ме подкрепи — казах.
— Това ми е работата — отвърна Тове, свивайки рамене.
23
Предложение
След като Сара и Локи заминаха, отидох да докладвам на Елора как съм се справила. Гарет седеше с нея в гостната, а Елора лежеше. Вече не беше толкова бледа, но все още не беше дошла на себе си.
Не се разпрострях много нашироко в разказа си, но те и двамата изглеждаха горди с мен. Това беше първото ми официално поръчение като принцеса и аз се бях представила добре. Елора дори ме похвали. След като излязох от гостната, се чувствах изненадващо добре.
В коридора срещнах Тове. Той излезе от кухнята с няколко чепки грозде. Предложи ми една, но не ми се ядеше и поклатих отрицателно глава.
— Чувстваш ли се вече като истинска принцеса? — попита Тове, докато дъвчеше зърната.
— Не знам. — Подръпнах тежкото диамантено колие, което бях преценила, че е подходящо за случая. — И не знам дали това някога ще се случи. Мисля, че винаги ще се чувствам като самозванец.
— Е, добре, но определено изглеждаш като принцеса.
— Благодаря ти. — Обърнах се към него и се усмихнах. — И ти се представи добре днес. Беше концентриран и много достолепен.
— Благодаря. — Той подхвърли едно гроздово зърно към устата си и се ухили. — Прекарах доста време в пренареждане на мебелите си преди срещата. Изглежда, че това помогна.
— Така е — кимнах аз.
Продължихме да вървим мълчаливо, докато той ядеше гроздето си, а аз си играех с колието си. Мълчанието между нас не беше тягостно и дори си помислих колко е хубаво да бъдеш с някого, без да се чувстваш неловко, странно или на тръни.
Разбрах също малко повече какво имаха предвид Елора и Фин. Тове беше силен, интелигентен и мил, но неговите способности му отнемаха твърде много, за да може да бъде водач. Той се справяше изключително добре, когато трябваше да се опра на него, и аз знаех, че винаги и независимо от всичко ще бъде до мен.