На другата сутрин Тове и аз отидохме в атриума, за да продължим обучението ми и връщането към обичайния ритъм на живота ми беше приятно. Дънкан беше с нас през цялото време и ако между мен и Тове е имало някаква неловкост, той не каза нищо. Чувствах се странно да бъда сгодена, но Тове се справи добре, успявайки да ме накара да работя съсредоточено.
Все повече овладявах способностите си и ставах все по-силна. Повдигнах трона от земята, докато Дънкан седеше на него и това вече не изискваше такава концентрация, както преди. Усещах пулсираща болка в очните си ябълки, но не й обръщах внимание.
Когато Тове завъртя един стол в кръг, за да ми покаже какво иска да направя, не можех да не си помисля за Елора. Колко слаба и крехка изглеждаше тя, изтощена от употребата на собствените си способности.
Знаех, че ние трябва да ги използваме, за да не полудеем и особено в случая с Тове това беше от изключителна важност, за да запази разсъдъка си. Но всичко това ме потискаше. Не исках да го видя да свършва като майка ми, умирайки от старост, преди да е навършил четирийсет.
Когато приключихме тренировката, се чувствах уморена, но по един приятен начин. Ставах все по-силна и по-самоуверена и това ми харесваше.
Елора беше все още в гостната, където възстановяваше силите си, и аз отидох да я видя. Тя беше станала от кушетката си, което беше добър признак, но отново се беше заела да рисува.
Седеше на стол без облегалка със статива пред себе си. Шалът, с който се беше наметнала, беше паднал от едното й рамо, но тя като че ли не забелязваше това. Дългата й коса се спускаше покрай изправения й гръб и сега тя беше по-скоро блещукащо сребриста, отколкото черна.
— Сигурна ли си, че трябва да правиш това? — попитах аз, когато влязох в стаята й.
— Имам ужасна мигрена от няколко дни и трябваше да се отърва от нея. — Тя направи широк замах с четката през платното.
Минах зад нея, за да видя какво изобразява картината, но на този етап там имаше само тъмносиньо небе. Елора спря да рисува и остави четката си на триножника.
— Имаш ли нужда от нещо, принцесо? — Тя се завъртя с лице към мен и с облекчение видях, че млечнобелият цвят бе изчезнал от очите й.
— Не. — Поклатих глава. — Исках само да видя как си.
— По-добре съм — каза тя с тежка въздишка. — Никога повече няма да бъда както преди, но съм по-добре.
— Това все пак е нещо.
— Да, предполагам, че е така. — Тя се обърна към прозореца и навъсеното небе.
Суграшицата и вятърът най-накрая бяха спрели, но небето оставаше сиво и мрачно. Яворите и брястовете се бяха разделили с почти всичките си листа и стояха мъртви и голи в очакване на зимата. Вечнозелените растения по скалите изглеждаха крехки и облъскани, а клоните им бяха натежали от полепналия по тях лед.
— Тове ми предложи да се омъжа за него — казах аз и тя завъртя рязко глава към мен. — И аз се съгласих.
— Ти приемаш този брак? — Елора повдигна вежди едновременно с почуда и одобрение.
— Да — кимнах аз. — Това е… това е най-доброто за кралството и затова трябва да го направя. — Кимнах отново, сякаш за да убедя сама себе си. — И Тове е добро момче. Той ще бъде добър съпруг.
Веднага щом казах това, осъзнах, че нямам никаква представа какъв би трябвало да бъде добрият съпруг. Почти не бях живяла с женени двойки, никога не бях имала гадже и опитът ми с Фин беше минимален.
Елора все още ме наблюдаваше, затова преглътнах и направих усилие да се усмихна. Сега не беше моментът да се безпокоя за даденото от мен съгласие. Имах време да науча какво означава да си съпруга, преди да се омъжа.
— Да, сигурна съм в това — промърмори Елора и се обърна към картината си.
— Наистина ли? — попитах аз.
— Да — отговори тя все така с гръб към мен. — Аз няма да ти причиня онова, което ми беше причинено на мен. Ако смятах, че трябва да направиш нещо ужасно, което е в интерес на Трил, щях да го поискам от теб. Защото това би било твой дълг, но щях да ти кажа съвсем открито какви ще бъдат последствията за теб. Никога не бих допуснала да бъдеш в неведение.
— Благодаря ти — казах аз искрено. — Съжаляваш ли, че се омъжи за баща ми?
— Опитвам се да не съжалявам за нищо — каза Елора уморено и посегна към четката си. — Неподобаващо е една кралица да храни лоши чувства.
— Защо не се омъжи никога отново? — попитах аз.
— За кого бих могла да се омъжа?
Без малко да кажа „за Томас“, но така само щях да си спечеля гнева й. Тя определено не е можела да се омъжи за него. Той е бил следотърсач и освен това е бил женен. Но не това щеше да бъде причината за яда й. Тя щеше да се вбеси, че съм научила за нейната любовна връзка.