Когато най-накрая късно вечерта тя позволи на помощника си да си тръгне, аз седях на рояла и свирех началото на „Für Elise“ отново и отново, защото това беше единственото нещо, което знаех.
— Трябва да започнеш да взимаш уроци по пиано — рече Аурора. Тя носеше дебела черна папка с всякакви неща, свързани със сватбата, и сега я хвърли на рояла, при което той силно изкънтя. — Не мога да повярвам, че вече не си го направила. В какво приемно семейство си живяла?
— Знаеш в какво приемно семейство съм живяла. — Продължих да свиря същите тактове по-високо, защото това видимо я изнервяше. — Познаваш брат ми.
— Що се отнася до това… — Тя извади няколко фиби от косата си, при което къдрите й паднаха свободно надолу. — Трябва да спреш да го наричаш свой брат. Това е проява на лош вкус.
— Знам това — отвърнах аз. — Но това е навик, с който ми е трудно да се разделя.
— Ти имаш много навици, с които трябва да се разделиш. — Тя прокара пръсти през косата си. — Ако не беше принцеса, бих ти помогнала да се пребориш с тях.
— Е, благодаря ти за времето и загрижеността — промърморих аз.
— Знам, че можеш да бъдеш иронична, но нямам нищо против. — Тя отвори папката си и я прелисти. — Нямаме време Фредерик фон Елсин да ти ушие нова рокля за годежа и затова утре по обяд той ще донесе най-красивите си модели, за да си избереш един от тях.
— Звучи забавно — казах аз искрено. Фредерик бе ушил роклята за кръщелната ми церемония и срещата с него ми донесе радост.
— Принцесо! — повиши глас Аурора. — Ще спреш ли да свириш тази песен?
— Разбира се. — Аз затворих капака на рояла. — Достатъчно е само да ме помолиш.
— Благодаря. — На устните на Аурора се изписа тънка усмивка. — Трябва да поработиш върху обноските си, принцесо.
— Обноските ми са си наред, когато е нужно — въздъхнах аз. — Но точно сега съм уморена, защото всичко това продължава цял ден. Не можем ли да продължим утре?
— Имаш такъв късмет, че ти позволявам да се омъжиш за сина ми. — Тя тръсна глава и затвори рязко папката си. — Ти си груба, неблагодарна и зле възпитана. Майка ти на няколко пъти едва не ни доведе до гибел и синът ми трябваше да бъде следващият наследник на трона, а не ти. Ако той нямаше тази неоправдана слабост към теб, при всяко положение щеше да те свали и да заеме законното си място.
— О! — Аз я гледах с широко отворени очи и наистина не знаех какво да й отговоря.
— Истински позор е, че се жени за теб! — Аурора цъкна с език. — Ако някой разбереше как онзи следотърсач Фин те опетни, той би станал за смях на цялото кралство. — Тя докосна слепоочието си и поклати глава. — Имаш толкова голям късмет.
— Абсолютно си права. — Аз се изправих, стисвайки юмруци до тялото си. — Имам късмет, че синът ти по нищо не прилича на теб. Аз ще бъда кралица, а не ти. Знай мястото си, марксина!
Тя вдигна изненадано глава и премигна с тъмните си очи, сякаш не можеше да повярва на онова, което бе чула. Лицето й пребледня. Цялата суматоха около подготовката около сватбата бе разстроила нервите й и за момент тя действително бе забравила ролята си в този сложен дворцов спектакъл.
— Принцесо, наистина съжалявам — тя цъкна с език. — Не исках да кажа това. Бях под толкова голямо напрежение.
— Това се отнася за всички ни — напомних й аз.
Аурора приключи със събирането на нещата си и промърмори още няколко извинения. След това излезе припряно от балната зала с обяснението, че се налага да се прибере у дома и мисля, че никога не бях я виждала да си тръгва толкова бързо. Не знаех дали бях постъпила правилно, като й се опълчих, но точно сега не ме беше грижа.
После осъзнах, че това беше един от редките моменти, когато бях съвършено сама. Наоколо нямаше никакви стражи и телохранители. Нямаше ги Дънкан, Тове или Аурора. И наистина можех да се възползвам от този случай да изляза малко на чист въздух.
Побързах, преди да се натъкна на някого. Знаех, че ако се забавя, все ще се намери някой, който да иска нещо от мен. Примерно да си поговорим, но аз не исках да приказвам с никого. Исках само да подишам чист въздух.
Втурнах се по главния коридор на Северното крило и излязох бързо през странична врата, озовавайки се на тясна, чакълеста пътека, опасана с висок жив плет. Тя завиваше покрай двореца и лъкатушеше към скалите, водейки до красива градина.
Всичко беше покрито със сняг, който проблясваше като диаманти под лунната светлина. Зимното време трябваше да е смразило всички растения, но вместо това цветята цъфтяха в синьо, розово и лилаво, а скрежът по венчелистчетата им само ги правеше да изглеждат още по-красиви.