Клоните на бръшляна и глицинията, които пълзяха по стената, бяха зелени и трептящи от живот. Дори водопадът в цъфтящата овощна градина не беше замръзнал, както можеше да се очаква в това време на годината.
Тънкият пласт сняг хрущеше под босите ми крака, но не ме беше грижа. Затичах се покрай надвисналата над мен скала и на няколко пъти се подхлъзнах, но така и не паднах. До езерото имаше две извити градински пейки и аз седнах на по-близката от тях.
Градината беше като вълшебна и аз искрено й се любувах. Облегнах се назад, вдишвайки студения въздух. Дъхът ми излизаше като мъгла и луната блещукаше през ледените кристали във въздуха. Бях стояла затворена в къщата толкова дълго време.
Звук на счупено клонче зад мен ме извади от мислите ми и се завъртях. Не видях никого, но зърнах няколко сенки да се движат покрай живия плет до тухлената стена.
— Кой е там? — попитах аз.
Предположих, че е Дънкан или някой друг следотърсач, изпратен да ме доведе. Когато никой не отговори, започнах да се безпокоя, че съм взела необмислено решение, излизайки навън сама. Можех да се защитавам, но по-добре беше да не се стига дотам.
— Знам, че има някой. — Станах от пейката. Заобиколих я и тръгнах между дърветата.
Забелязах фигура на мъж до стената. Беше твърде далече, за да видя лицето му, но лунната светлина трептеше върху светлата му коса.
— Кой е там? — повторих аз. Изпънах гръб, опитвайки се да изглеждам колкото може по-внушителна, което навярно беше трудно за една принцеса по рокля сама в градината през нощта.
— Принцесо? — Непознатият звучеше изненадан, пристъпвайки към мен. Когато заобиколи едно дърво и тръгна към мен, най-накрая можах да го видя по-добре.
— Локи? — възкликнах аз. — Какво правиш тук?
— Дойдох за теб. — Той изглеждаше точно толкова изненадан, колкото бях и аз. — А ти какво правиш тук?
— Имах нужда от малко чист въздух. Но не разбирам. Откъде знаеше, че ще бъда тук?
— Не знаех. И идвам оттам. — Той посочи стената зад себе си. — Покатерих се по стената. Това е слабо място в сигурността ви.
— Защо си тук? — попитах аз.
— Не се преструвай, че не се радваш да ме видиш. — Самонадеяната усмивка отново грейна на лицето му. — Сигурен съм, че си била нещастна, след като си тръгнах.
— Не ми е останало и време за това — отвърнах аз през смях. — Бях заета с подготовката на годежа си.
— Да, чух тази ужасна новина. — Той сбърчи нос в израз на отвращение. — Затова и идвам да те спася.
— Да ме спасиш — отекнах аз.
— Да, като рицар в блестяща броня. — Локи разпери широко ръце и направи нисък поклон. — Аз ще те метна през рамо и ще се покатеря обратно по стената, като ти ще играеш ролята на Рапунцел.
— Рапунцел използва косата си, за да слезе от кулата — обърнах му внимание аз.
— Извинявай. Ние витрийците не вярваме на детски стихчета и приказки.
— Нито пък аз. И освен това не е нужно да бъда спасявана. Аз съм там, където трябва да съм.
— О, хайде стига. — Локи поклати глава. — Принцесо, не е възможно да вярваш в това. Ти не би трябвало да бъдеш държана под ключ в ужасен замък, сгодена за досаден глупак и принуждавана да се измъкваш тайно през нощта, за да подишаш чист въздух.
— Оценявам загрижеността ти, но съм щастлива. — Но дори изричайки това, не бях сигурна дали е вярно или не.
— Аз мога да ти обещая живот, пълен с приключения. — Локи се хвана за един клон, залюля се и се приземи на пейката с изумително изящество. — Ще те заведа на екзотични места. Ще ти покажа света. Ще се държа с тебе така, както заслужава една истинска принцеса.
— Всичко това звучи много добре. — Усмихнах му се. Бях поласкана от поканата му, макар да се съмнявах в искреността й. — Но… защо?
— Защо? — засмя се Локи. — А защо не?
— Непрекъснато ме гложди чувството, че просто се опитваш да ме отклониш от задълженията ми като принцеса на Трил, за да подкрепя твоята кауза — казах аз откровено.
— Смяташ, че кралят ми е възложил тази задача — ухили се отново Локи и скочи от пейката, озовавайки се непосредствено пред мен. — Кралят ме ненавижда. Презира ме. Всеки ден ме заплашва да ме обезглави. На кралицата се налага да върви против волята му, за да ме спаси. Той се надяваше вие да ме екзекутирате.
— Сега вече наистина ме убеди да се върна във Витра — подсмихнах се аз.
— Кой изобщо говори за връщане? Аз ти предлагам да избягаш от всичко това, от Трил и от Витра, от глупавите кралски дворове и глупавите им правила. — Той направи широк жест с ръка около нас.
— Не мога. — Поклатих глава, откривайки с изненада колко изкусително звучеше това. Да избягам от двореца и от всички неприятни неща, с които той беше свързан. — Не мога да предам кралството си. Аз имам задължения тук. Към моя народ.